Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Засега си в безопасност. Това е най-важното. — Симон кимна към бележника в скута му. — А това какво е?
— Адресникът на Ема. Трябва да разберем кого е познавала в Аскона. Ако е познавала човека, който е пратил багажа, името му трябва да е тук.
— Нека да видя — помоли Симон.
Джонатан й подаде кожения тефтер. Беше дебел колкото библия и двойно по-тежък. Ема обичаше да казва, че вътре е целият й живот. Симон го положи в скута си и го разтвори с религиозна тържественост. На първа страница стоеше името на Ема. Под него имаше списък с адреси. Последният бе на Авеню дьо Колонже в Женева. Преди него — „Ру Сен Жан“ в Бейрут; Бежански лагер на ООН в Дарфур, Судан. Списъкът продължаваше като пътна карта на минал и бъдещ живот.
— Колко ли имена има тук всъщност? — попита Симон.
— Абсолютно всичките й познати. Без изключение.
Заедно прелистиха страниците. От А до Я. Търсеха адрес в района на кантон Тичино. Аскона. Локарно. Лутало. Телефонен номер с код 078. Откриха имена от всяко кътче на земното кълбо — Тасмания, Патагония, Лапландия, Гренландия, Сингапур и Сибир… Но от Аскона нямаше и следа.
Половин час по-късно Симон остави бележника на таблото.
Ема нямаше нито един познат в най-южната провинция на Швейцария. Аскона я нямаше в списъка.
Джонатан пребърка джобовете си и извади отрязъците от багажните квитанции.
— Все още разполагаме с това — каза той. — Чиновникът поясни, че името на подателя е вписано в регистъра на изпращащата гара.
— Не мисля, че швейцарците охотно дават подобна информация. Ще трябва да представиш документ за самоличност.
— Вероятно си права. — Джонатан подаде квитанциите на Симон и запали двигателя.
— Къде отиваме?
— Как мислиш? — попита той, погледна назад и излезе на пътя.
Симон се намести в седалката и приглади косата си зад ушите.
— Но Ема не е познавала никого там. Нямаме никаква представа какво търсим. Какво можем да се надяваме да открием?
Джонатан насочи колата надолу по улицата и настъпи газта.
— Знам как да разбера кой е изпратил багажа до Ема.
20.
Пет минути преди полунощ на товарната рампа зад сградата на „Роботика“ АД в промишлената зона на Цюрих спря микробус без номера. Отвътре излязоха четирима мъже. Носеха тъмни дрехи, ниско нахлупени шапки, хирургически ръкавици и обувки с каучукови подметки. Водачът им — най-ниският от всички — хлопна веднъж по вратата и микробусът потегли.
Мъжът се покатери на платформата и застана пред преградата от гофрирана стомана. В ръката си стискаше два ключа. С единия дезактивира алармената система, а с другия отвори служебния вход. Мъжете се шмугнаха един по един в тъмната сграда.
— Разполагаме със седемнайсет минути до следващата обиколка на охраната — каза главен инспектор Маркус фон Даникен и затвори вратата. — Действайте бързо, внимавайте какво пипате и в никакъв случай не изнасяйте нищо от сградата. Помнете — няма ни тук.
Мъжете извадиха фенерчета от якетата си и се запътиха по коридора. Фон Даникен водеше със себе си Миер от Логистика и поддръжка, Кублер от Специалните служби и Крайчек от Десантен отряд. Всички бяха наясно с обстоятелствата около операцията. Отлично знаеха, че ако бъдат заловени, ги грози незабавно уволнение и реална опасност от влизане в затвора. Заради лоялността си към Фон Даникен бяха готови да поемат този риск.
Миер от Логистика се бе свързал с охранителната фирма, за да получи графика на нощния пазач и ключовете за влизане в сградата. Швейцарската индустрия от години съдействаше на Федералната полиция.
Кублер пусна останалите пред себе си и извади от чана си правоъгълно устройство, подобно на обемист и тежък мобилен телефон. Протегна го пред себе си и бавно тръгна по коридора, без да отделя поглед от пулсиращата хистограма върху екрана. Изведнъж спря на място и натисна червения бутон под палеца си. Хистограмата изчезна. На нейно място се появи надпис АМ-241. Погледна нагоре. Точно над главата му имаше детектор за дим.
Устройството в ръката му представляваше сензор за експлозиви и радиация. Надписът АМ-241 не го тревожеше — америций 241 бе минерал, използван при детекторите за дим. Търсеше нещо малко по-вълнуващо. Продължи надолу по коридора, размахвайки пред себе си сензора за радиация като иманяр с лескова пръчка в ръка. Мястото изглеждаше чисто. Засега.
Фон Даникен нямаше ключ за кабинета на Тео Ламерс. Въпреки желанието си за съдействие, охранителната фирма не можеше да им предостави нещо, до което й беше отказан достъп — личното пространство на изпълнителния директор бе забранена територия. Миер разстла комплект шперцове и инструменти на пода и се залови за работа. Като бивш преподавател в районната полицейска академия, отвори ключалката само за трийсет секунди.