Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Аз съм специалист по стратиграфия — поясни Блек. — Често бунищата дават най-много информация за даден обект.
— Какви бунища?
— Древните сметища — стисна устни Блек. — Обикновено те са най-интересното в археологическите обекти.
— И специалист по копролити — прибави Арагон и кимна към Блек.
— Копролити ли? — замисли се за миг Смитбак. — Това не бяха ли древни лайна или нещо подобно?
— Да, да — раздразнително потвърди Блек. — Но ние работим с всичко, което помага за датиране. Човешки косми, полени, въглени, кости, семена, каквото ви хрумне. Изпражненията случайно са особено информативни. Те показват с какво са се хранили хората, какви паразити са имали…
— Изпражнения — прекъсна го Смитбак. — Ясно.
— Доктор Блек е най-добрият геохронолог в страната — по-бърза да каже Нора.
Но журналистът клатеше глава.
— Какъв занаят! — изсумтя той. — Копролити. Божичко! Сигурно няма много желаещи да се занимават с това.
Преди Блек, да успее да отговори, Бонароти обяви, че закуската е готова. Както и предишния ден, той носеше идеално изгладено яке и панталон в цвят каки. Признателна за намесата му, Нора се зачуди как успява да се поддържа в такъв вид, докато всички останали бяха доста мърляви. Възхитителният аромат надделя над любопитството и тя бързо се нареди на опашка зад другите. Готвачът плъзна върху чинията й голямо парче превъзходно приготвен омлет. Нора седна и лакомо започна да закусва. Може би се дължеше на пустинния въздух, но й се стори, че никога не е яла толкова вкусни яйца.
— Супер е — с пълна уста изломоти Смитбак.
— Има малко необичаен вкус, почти на мускус — вперил очи в набоденото на вилицата му парче омлет, отбеляза Холройд. — Никога не съм ял такова нещо.
— Беладона? — шеговито попита Суайър.
— Нищо не усещам — рече Блек.
— Не, разбирам какво искаш да кажеш — обади се Смитбак. — Смътно ми е познато. — Той лапна нова хапка, после рязко остави вилицата си. — Сетих се. В „Ил Мондо Векио“ на Петдесет и трета улица ядох телешко със същия вкус. — Журналистът вдигна поглед. — Черни трюфели, нали?
Обикновено безизразните очи на Бонароти проблеснаха и той с уважение погледна Смитбак.
— Не съвсем — отвърна готвачът.
После отвори едно от безбройните чекмедженца на кутията си и извади тъмна буца с големината на топка за тенис. Едната й страна беше равна, очевидно отрязана с нож.
— Бог да ни е на помощ! — ахна Смитбак. — Бял трюфел. Насред пустинята.
— Tuber magantum pico — каза Бонароти и внимателно го прибра обратно в кутията.
Журналистът бавно поклати глава.
— Това нещо е гъба, която струва около хиляда долара. Ако не открием онова баснословно индианско златно съкровище, винаги можем да ограбим сандъка на доктор Бонароти.
— Опитайте, приятелю — невъзмутимо отвърна готвачът, разтвори якето си и потупа чудовищно голям револвер, пъхнат в кобура на кръста му.
Наоколо се разнесе нервен смях.
Когато се върна към закуската си, на Нора й се стори, че чува някакъв шум: далечен, но все по-висок. Тя се огледа и забеляза, че и другите са го чули. Звукът отекваше в каньона и Нора разбра, че е от самолет. Докато се взираше в пустото синьо небе, екотът рязко се усили и над пясъчниковите скали се появи хидроплан. Ранното утринно слънце се отразяваше в алуминиевата му повърхност и облите му плазове. Конете нервно го наблюдаваха.
— Адски ниско лети — зазяпан нагоре, отбеляза Холройд.
— И не само лети ниско — каза Суайър. — Той каца.
Хидропланът се спусна и разклати криле в авиаторски поздрав. После стабилизира курса, кацна и вдигна струи вода във въздуха. Двигателите зареваха и той се понесе към купчината плаващи дървета. Нора кимна на Холройд да иде със сала да посрещне новодошлите. В кабината виждаше пилота и щурмана, които проверяваха датчиците и записваха нещо. Накрая пилотът излезе навън, махна с ръка и скочи върху единия плаз.
Нора чу Смитбак тихо да подсвирва до нея, когато пилотът смъкна очилата и кожения си шлем и разтърси късата си черна коса. Беше жена.
— Искам да полетя — каза той.
— Млъквай — изсумтя Нора.
Това бе Слоун Годард.
Холройд стигна до хидроплана и Годард започна да вади багажа си от товарния отсек зад седалките и да го прехвърля върху сала. После затвори люка, скочи при багажа си и даде знак на щурмана. Докато Холройд гребеше обратно през плаващите останки, самолетът обърна, отдалечи се по каньона и се издигна във въздуха. Нора премести поглед от изчезващия хидроплан към бързо приближаващия се сал.