Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Доведохме коня ти - обяви Коска, все едно това щеше да компенсира ако не всичките, поне част от премеждията му. - Ако искаш съвета ми, намери си нещо за правене, да ти отвлече мислите от днешния ден. Сложи това място зад гърба си колкото може по-скоро.
- Как мога да забравя всичко това?
- О, на прекалено много се надяваш. Номерът е да се научиш просто да... - Коска отстъпи от пътя на един препускащ стириянец, влачещ зад коня си труп, вързан за седлото - да не те е грижа толкова.
- Трябва да погреба Суфийн.
- Да, предполагам. Но не се бави. Остава много до залез-слънце и нямаме никакво време за губене. Джубаир! Я остави това! - Старецът тръгна през улицата, размахвайки сабя. - Палете, каквото там е останало за палене, и се мятайте на седлата! Потегляме на изток!
Когато се обърна, Темпъл видя сержант Дружелюбния да му подава лопата. Кучето най-после беше спряло да лае. Един северняк - татуиран главорез от земите отвъд Крина - беше набучил главата му на копие до тези на бунтовниците и се хилеше доволно насреща й.
Темпъл хвана Суфийн за китките, нарами тялото му и го преметна пред седлото на подплашения си кон. Тежеше, но по-малко отколкото бе очаквал. Приживе Суфийн тежеше, явно на думи и дела, но мъртъв беше лек като перце.
- Добре ли си? - Берми докосна рамото му и Темпъл почти се просълзи от проявата на подобна загриженост.
- Нищо ми няма. Но Суфийн е мъртъв. - На ти справедливост, помисли си.
Двама северняци бяха разбили на парчета скрин и се препираха за съдържанието му, оставяйки след себе си улицата покрита с изпокъсани дрехи. Татуираният дивак беше вързал напряко на копието пръчка под побитата кучешка глава и съсредоточено се опитваше да навлече на нея бяла официална риза.
- Сигурен ли си, че си добре? - провикна се Берми, застанал насред пръснатия по улицата боклук.
- Повече от добре.
Темпъл излезе от града, после се отклони от пътя - или от двата кални коловоза, които минаваха за път - и шумът от изкрещени заповеди, пращенето на огъня и роптаещите, че трябва да тръгват, наемници постепенно се смени с този от ромоняща вода. Подкара коня нагоре по течението на реката и скоро намери приятно място между две големи дървета, чиито провиснали клони докосваха водата. Свали тялото на Суфийн и го положи по гръб на земята.
- Съжалявам - каза Темпъл и хвърли лопатата в реката. После въз-седна коня.
На Суфийн щеше да му е все едно къде ще лежи тялото му. Ако имаше Бог, той сега бе с него и вероятно настояваше за обяснение - как така се беше провалил с оправянето на света. Коска каза североизток. Темпъл обърна коня на запад и препусна в галоп, оставяйки зад гърба си черния задушлив облак дим над Ейвърсток.
Далеч от Дружината на милостивата ръка. Далеч от Димбик, Бракио и Джубаир. Далеч от инквизитор Лорсен и праведната му кауза.
Нямаше ясна посока в главата си. Където и да е, само да е далеч от Никомо Коска.
Нов живот
- Ето я и задругата - обяви Суийт и преметна китки върху рога на седлото.
Колоната от фургони в подножието на долината се точеше сигурно на цяла миля дължина. Бяха трийсетина, едни покрити с мръсни брезентови платнища, други боядисани в ярки цветове - оранжеви, лилави и златисти точици на фона на сиво-кафеникавия пейзаж. Ходещите пеша покрай тях и ездачите отпред се виждаха като малки точици от това разстояние. Най-отзад в колоната вървеше добитъкът - коне, резервни волове и прилично по размер стадо говеда - а след него огромен облак прахоляк, подръпван оттук-оттам от лекия бриз, гордо възвестяващ пристигането на задругата в новия свят.
- Леле, гледай само! - Лийф смушка коня и се изправи на стремената, ухилен до уши. - Виждаш ли това? - Шай за пръв път го виждаше да се усмихва - така изглеждаше още по-млад. По-близо до момчето, откол-кото до мъжа, може би защото беше именно така. Усмивката му я накара и тя да се усмихне.
- Да, виждам - отвърна.
- Цял град е тръгнал през равнината!
- Така си е, хора всякакви и с всякакво социално положение - каза Суийт, намествайки се на седлото. - Едни честни, други находчиви, бедни, богати, умни, други не чак толкова. Все предприемачи. Мнозинството златотърсачи. Неколцина фермери. Един-двама търговци. До един запътили се към новия си живот, току отвъд хоризонта. А дори Първия магус си имаме там долу.
- Какво? - сепна се Лам.
- Известен актьор. Йосиф Лестек. Неговото превъплъщение в Баяз смайвало публиката в Адуа. - Суийт се изкикоти дрезгаво. - Преди сто години очевидно. Надява се, както разбрах, да пренесе театъра в Близка страна, но между нас и половината население на Съюза да си остане, силите и способностите му са сериозно отслабнали.