Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Мога само да кимна на оттеглящия се принц. Моят годеник. От тази мисъл ми се повдига. Макар да изглежда вежлив, дори мил, той е Сребърен. И е син на Елара, което може да е още по-лошо. Усмивките и вежливите му думи не могат да скрият това от мен. Кал е също толкова лош, отгледан да управлява, да удължи съществуването на този разделен свят още повече.
Той гледа как Еванджелин изчезва, очите му се задържат върху нейния оттеглящ се силует по начин, който ме кара да изпитвам странно раздразнение.
– Избра истинско бижу – промърморвам, щом тя се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе.
Усмивката на Кал се стопява с присвити устни и той тръгва към стаята ми, изкачвайки се по наклонената спирала. Малките ми крака се мъчат да не изостават от дългите му крачки, но той сякаш не забелязва, вглъбен в мисли.
Най-сетне се обръща с очи като горещи въглени:
– Не съм избирал нищо. Всички го знаят.
– Поне си знаел, че това предстои. Когато се събудих тази сутрин, аз дори си нямах гадже. – Кал трепва при думите ми, но не ме е грижа. Не мога да се занимавам с неговото самосъжаление. – И нали се сещаш, има го цялото това „ти ще станеш крал“. Това сигурно е голям стимул.
Той се подсмихва под нос, но не се смее. Очите му потъмняват и пристъпва напред, като ме оглежда от глава до пети. Вместо готов да ме съди, ми се струва тъжен. Дълбоко натъжен в златисточервените езера на очите си като малко изгубено момче, търсещо човек, който да го спаси.
– Имаш много общо с Мейвън – казва след един дълъг миг, който кара сърцето ми да препусне бясно.
– Имаш предвид, че съм сгодена за непознат? Наистина си приличаме в това.
– И двамата сте много умни. – Не успявам да се сдържа и изсумтявам презрително. Кал очевидно не знае, че не мога да се справя с тест по математика за четиринайсетгодишни ученици. – Познаваш хората, разбираш ги, виждаш през тях.
– Справих се страхотно с това снощи. Определено през цялото време знаех, че ти си престолонаследникът. – Все още не мога да повярвам, че беше едва снощи. Колко много неща се променят за един ден.
– Разбра, че мястото ми не е там.
Тъгата му е заразителна, залива с болка цялото ми тяло.
– Значи си разменихме местата.
Внезапно дворецът вече не ми се струва толкова прекрасен или толкова великолепен. Твърдият метал и камъкът са прекалено строги, твърде ярки, твърде неестествени, затваряйки ме като в капан. А под всичко това монотонно звучи електрическото бръмчене на камерите. Дори не е звук, а чувство в кожата ми, в костите ми, в кръвта ми. Умът ми се насочва към електричеството като по инстинкт. Спри, казвам си. Спри. Косъмчетата по ръката ми се изправят, когато нещо започва да цвърти под кожата ми – пукаща енергия, която не мога да контролирам. Разбира се, че се връща сега, когато е последното нещо, което искам.
Но чувството отминава така бързо, както се е появило, и електричеството отново се превръща в приглушено жужене, оставя света да се върне към нормалното си състояние.
– Добре ли си?
Кал се взира настойчиво в мен, объркан.
– Съжалявам – успявам да измънкам, клатейки глава. – Просто си мисля.
Той кимва с почти извинително изражение:
– За семейството ти ли?
Думите ме зашеметяват като плесница. Дори не съм се сещала за тях в последните няколко часа и от това ми призлява. Няколко часа с коприна и кралски особи вече са ме променили.
– Изпратих заповед за освобождаване от военна повинност за братята ти и един офицер в къщата ти, за да съобщи на родителите ти къде си – продължава Кал, като си мисли, че това може да ме успокои. – Въпреки това не можем да им кажем всичко.
Мога само да си представя как е минало. О, здравейте. Сега дъщеря ви е Сребърна и ще се омъжи за принц. Няма да я видите никога повече, но ще ви изпратим пари, за да ви помогнем. Честна размяна, не мислите ли?
– Те знаят, че работиш за нас и трябва да живееш тук, но все още мислят, че си прислужница. Поне засега. Когато животът ти стане по-публичен, ще измислим как да се справим с тях.
– Може ли поне да им пиша? – Писмата на Шейд винаги бяха ярка светлинка в мрачните ни дни. Може би моите ще бъдат същото.
Но Кал поклаща глава:
– Съжалявам, това просто не е възможно.
– Защо?
Той ме въвежда в стаята ми, която бързо заискрява и оживява. Лампи, задействащи се от движение, помислям си. Както в коридора, сетивата ми се изострят и всичко, свързано с електричеството, се превръща в изгарящо чувство в ума ми. Незабавно разбирам, че в стаята ми има не по-малко от четири камери, и тази мисъл ме кара да се свия от ужас.