Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Мейвън просто свива рамене:
– По-късно ще ми благодариш.
– Благодаря – тросвам се възможно най-презрително. Не съм забравила как ме гледаше тази сутрин, сякаш бях нещо, залепнало за подметката на обувката му, което трябва да бъде изстъргано и изхвърлено. Но сега погледът му е по-мек, по-спокоен, повече като този на Кал.
– Съжалявам за държанието си по-рано днес, Марийна.
Името ми е Мер.
– Сигурна съм, че съжаляваш – излиза вместо това от устата ми.
– Наистина – казва той, наведен към мен. Седим един до друг заедно с останалите кралски особи на високата маса. – Просто... обикновено по-младите принцове имат право да избират. Една от малкото облаги на това да не съм наследникът – добавя той с ужасно насилена усмивка.
– О! Не знаех – отвръщам, без всъщност да зная какво да кажа. Би трябвало да ми е жал за него, но не мога да се заставя да изпитам каквато и да било жал към един принц.
– Да, но в крайна сметка не се получи. Вината не е твоя.
Той поглежда назад към залата на пиршеството с бродещ поглед. Питам се кое лице търси.
– Тя тук ли е? – прошепвам извинително. – Момичето, което щеше да избереш?
Той се поколебава, после поклаща глава:
– Не, нямах никоя предвид. Но беше хубаво да разполагам с вариант за избор, нали знаеш?
Не, не знам. Аз не разполагам с лукса на избора. Нито сега, нито когато и да било.
– Не като брат ми. Той израсна със съзнанието, че никога няма да има право на глас в живота си. Предполагам, че сега мога да усетя как се чувства.
– Вие и брат ви имате всичко, принц Мейвън – прошепвам с толкова пламенен глас, сякаш изричам молитва. – Живеете в дворец, имате сила, имате власт. Не бихте разпознали лишенията и трудностите дори да ви ритнат в зъбите, а повярвайте ми, те често го правят. Затова ме извинете, ако не изпитвам жал към никого от двама ви.
Ето ме, говоря каквото ми е на ума, без да си дам време да спра. Когато се съвземам, изпивам остатъка от водата в опит да охладя гнева си, а Мейвън просто се взира в мен със студени очи. Но стената от лед се отдръпва, стопява се, докато погледът му омеква.
– Права си, Мер. Никой не би трябвало да ме съжалява. – Дочувам горчивината в гласа му. С потръпване го наблюдавам как хвърля поглед към Кал. По-големият му брат сияе като слънцето и се смее заедно с баща им. Когато се обръща, Мейвън се насилва да се усмихне отново, но в очите му има изненадваща тъга.
Колкото и да се мъча, не мога да пренебрегна внезапния пристъп на жалост, която изпитвам към забравения принц. Но това отминава, когато си спомням кой е той и коя съм аз.
Аз съм Червено момиче в море от Сребърни и не мога да си позволя да изпитвам съчувствие към никого, най-малко пък към сина на една змия.
Единадесета глава
В края на празненството тълпата вдига наздравици и поздравява кралската маса. Изреждат се до безкрайност – лордове и дами в дъга от цветове, които се опитват с подмазване да си спечелят благоволение. Скоро ще трябва да науча всички тях, да започна да свързвам цвета с династията и династията – с хората. Мейвън ми шепне имената им поред, макар че утре няма да си ги спомням. Отначало е дразнещо, но скоро откривам, че се навеждам към него, за да чуя имената.
Лорд Самос се изправя последен и когато го прави, всичко утихва. Този човек вдъхва респект дори сред титани. Макар че черните му одежди са прости, поръбени с обикновена коприна, и няма кой знае какви бижута или ордени, той притежава безспорното излъчване на власт. Не е нужно Мейвън да ми казва, че той е най-висшият от Висшите династии, човек, от когото би трябвало да се боя повече, отколкото от всички други.
– Воло Самос – промърморва Мейвън. – Глава на Династията Самос. Притежава и управлява железодобивните мини. Всяко оръдие във войната идва от неговата земя.
Значи не е просто благородник. Важността му се дължи на нещо повече от титли.
Тостът на Воло е кратък и ясен:
– За дъщеря ми – прогърмява той с нисък, овладян и силен глас. – Бъдещата кралица.
– За Еванджелин! – изкрещява Птолемей, като скача на крака до баща си. Очите му обикалят с пламтящ поглед стаята, предизвиквайки някого да му се противопостави. Няколко лордове и дами изглеждат подразнени, дори разгневени, но вдигат чаши заедно с останалите и поздравяват новата принцеса. Чашите им отразяват светлината, всяка една – мъничка звезда в ръката на бог.
Когато той свършва, кралица Елара и крал Тиберий се изправят, и двамата се усмихват на многобройните си гости. Кал също става на крака, после Еванджелин, след това Мейвън и след един миг на нямо объркване аз се присъединявам към тях. Множеството династии правят същото на масите си и стърженето на столове по мрамора звучи като дращене на нокти по камък. За щастие, кралят и кралицата просто се покланят и тръгват надолу по няколкото ниски стъпала, които ги отвеждат от нашата висока маса. Свърши се. Оцелях през първата си вечер.