Алена кралица

Баба. Почти изпускам въздишка на облекчение, защото очаквам някоя мила старица да се приближи с клатушкаща се походка и да ме спаси от тези заядливи момичета. Но жестоко греша.

Вместо на сбръчкана старица ме представят на страховита жена, създадена от стомана и сенки. Подобно на Соня, тя има кожа с цвят на кафе и черна коса, макар че нейната е прошарена с бели ивици. Въпреки възрастта ѝ кафявите ѝ очи искрят от живот.

– Лейди Марийна, това е баба ми, лейди Ара, главата на Династията Айрал – обяснява Соня с остра усмивка. По-възрастната жена ме оглежда настойчиво и погледът ѝ е по-ужасен от всяка камера – забива се право в мен. – Навярно я познавате като Пантерата?

– Пантерата ли? Аз не...

Но Соня продължава да говори, наслаждава се да ме гледа как се гърча от неудобство:

– Преди много години, когато ходът на войната се забави, разузнавачите станаха по-важни от войниците. Пантерата беше най-великата от всички тях.

Шпионин. Стоя пред шпионин.

Насилвам се да се усмихна, пък било то и само за да се опитам да скрия страха си. По дланите ми избива пот и се надявам да не се налага да се ръкувам с никого.

– За мен е удоволствие да се запознаем, милейди.

Ара просто кимва:

– Познавах баща ви, Марийна. И майка ви.

– Ужасно ми липсват – отвръщам, изричайки думите, за да я спечеля на своя страна.

Но Пантерата изглежда озадачена и накланя глава настрани. За секунда виждам как хиляди тайни, научени с огромно усилие в сенките на войната, се отразяват в очите ѝ.

– Нима ги помните? – пита тя, хващайки се за лъжата ми.

Гласът ми изневерява, но трябва да продължа да говоря, да продължа да лъжа.

– Не, но ми липсва да имам родители. – Мама и татко се мяркат светкавично в ума ми, но аз ги отблъсвам. Моето Червено минало е последното нещо, за което би трябвало да мисля. – Иска ми се да бяха тук, за да ми помогнат да разбера всичко това.

– Хмм – казва тя, оглеждайки ме отново. От подозрението ѝ ми се приисква да скоча от балкона. – Баща ви имаше сини очи, както и майка ви.

А моите очи са кафяви.

– Различна съм в много отношения, много от които дори още не разбирам – е всичко, което успявам да кажа, надявайки се, че това обяснение ще бъде достатъчно.

Поне веднъж ме спасява гласът на кралицата:

– Ще седнем ли, дами? – казва тя, гласът ѝ отеква над тълпата. Това е достатъчно, за да ме отдръпне от Ара, Соня и мълчаливата Илейн до едно място, където мога да въздъхна тихичко.

На половината път до уроците, започвам отново да се чувствам спокойна. Обърнах се към всички както трябва и говорех само колкото се налагаше, както бях инструктирана. Еванджелин говори достатъчно и за двете ни, угощавайки дамите с приказки за „безсмъртната си любов“ към Кал и за каква чест смятала това, че е избрана. Помислих си, че момичетата, участвали в Изпитанието на кралиците, ще се съюзят и ще я убият, но за мое раздразнение те не го направиха. Изглежда, единствено на бабата Айрал и Соня изобщо им пукаше, че съм там, макар да не продължиха с разпита си. Но със сигурност ще го направят.