Алена кралица

Те не познават Кал, както го познавам аз. Не знаят, че би могъл да погуби всички тях, че би могъл да избяга в миг, ако наистина поиска. Тогава защо остава? Когато среща погледа ми, той някак отговаря на въпроса ми, без да казва нищо. Болката, която виждам да се излъчва от него, е достатъчна да ми разбие сърцето. Той е уморен. Сломен е. И не иска да се бие повече.

Част от мен също не иска. Част от мен изпитва желание да можех да се предам на веригите, на пленничеството и тишината. Но вече съм живяла този живот в калта, в сенките, в килия, в копринена рокля. Няма да се поддам никога повече. Никога няма да престана да се боря.

Нито Килорн. Нито Фарли. Никога няма да спрем.

– Другите като нас... – Гласът ми трепери, но никога не съм се чувствала толкова силна. – Другите като мен и Шейд.

Фарли кимва и потупва джоба си с ръка:

– Списъкът все още е у мен. Знам имената.

– Мейвън също – отвръщам спокойно. Кал трепва при звука на името. – Ще използва кръвната база, за да ги проследи, и ще ги открие и залови.

Макар че влакът се люшка и тресе, лъкатушейки по тъмните релси, с усилие се изправям на крака. Шейд се опитва да ме подкрепи, но аз отблъсквам ръката му. Трябва да стоя без чужда помощ.

– Не може да ги открие преди нас. – Повдигам брадичка, чувствам пулсирането на влака. То ме наелектризира. – Не може.

Когато Килорн пристъпва към мен с овладяно и решително изражение, синините, белезите и превръзките му сякаш се стопяват. Струва ми се, че виждам зората в очите му.

– Няма.

Над мен се спуска странна топлина, топлина като тази на слънцето, макар да сме дълбоко под земята. Тя ми е позната като собствената ми мълния, посягаща да ме обвие в прегръдка, каквато не може да има. Макар да наричат Кал мой враг, макар да се боят от него, оставям топлината му да се спусне върху кожата ми и очите му да се взират с изгарящ поглед в моите.