Дарът на светулките

— Леле — каза най-сетне тя с пресипнал глас.

— Да — съгласи се той. — Леле.

— Съжалявам — извини се Лекси, очевидно зашеметена като него. — Не знам какво стана.

— Плака — обясни й Джеръми.

Тя го изгледа строго — с подпухналите очи обаче не успя да му окаже обичайното въздействие.

— Разбра ли нещо за Рейчъл? — попита я той.

— Не много. Родни е сигурен, че не е заминала днес. Мисли, че е тръгнала вчера след работа. В четвъртък вечерта се скарали и тя му казала, че всичко е свършено и не иска да го вижда повече. По-късно минал край дома й и не видял колата й на алеята.

— Шпионирал я? — полюбопитства Джеръми, доволен, че не е единственият.

— Не, искал да се сдобрят. Но ако е заминала в четвъртък след работа, сигурно смята да прекара уикенда извън града. Това обаче не обяснява защо не се е обадила на Дорис, че няма да дойде на работа в петък, и не ни подсказва къде е.

Джеръми се замисли, спомнил си как Дорис и Лекси твърдяха, че Рейчъл няма приятели извън града.

— Не би ли отишла някъде на крайбрежието? Може би е искала да се усамоти? Да не вижда Родни известно време?

— Кой знае — сви рамене Лекси. — Но дори преди това… — Очевидно подбираше внимателно думите. — Държеше се странно напоследък дори с мен. Все едно преживява криза на средната възраст.

— Прекалено млада е за това — посочи Джеръми. — Както каза, вероятно е свързано с отношенията й с Родни.

— Знам… но не е само това. Потайна е. Обикновено говори непрекъснато, но когато избирахме роклята й за сватбата, почти не продума. Сякаш криеше нещо.

— Сигурно е обмисляла пътуването.

— Вероятно — съгласи се Лекси. — Не знам…

Двамата замълчаха. В настъпилата тишина тя се прозя и го погледна виновно.

— Съжалявам. Изморих се.

— Всеки ще се измори, ако плаче цял час.

— А и бебето ме изморява — каза тя. — Напоследък си затварям вратата на кабинета и подремвам пред бюрото.

— Почивай си. Носиш моето бебе все пак. Прибирай се вкъщи да поспиш.

Тя повдигна вежди.

— Искаш ли да дойдеш?

Той се замисли.

— По-добре да не идвам — отвърна. — Знаеш какво става, когато остана да спя при теб.

— Имаш предвид, че всъщност не спим?

— Да.

Тя кимна сериозно.

— Сигурен ли си, че не ми се сърдиш вече?

— Да — усмихна й се той. — Не съм ядосан. Разбрах какво става и се чувствам по-спокоен.

Тя го целуна и стана от леглото. Протегна се. Той забеляза, че коремът й вече не е толкова плосък, и погледът му се задържа върху него малко по-дълго.

— Не ми зяпай тлъстините — скастри го смутено тя.

— Не си дебела — отговори автоматично той, изпълнен с доволство. — Бременна си и си красива.

Тя го наблюдаваше изпитателно, сякаш преценяваше дали е казал истината защо не иска да дойде при нея. После явно реши да не подхваща пак темата. Джеръми стана и я изпрати до вратата. Целуна я и я проследи с поглед как върви към колата, припомняйки си цялата вечер.