Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Мина през портата от ковано желязо. Чакълът хрущеше тихо под краката му. Не беше идвал тук, откакто пристигна в Бун Крийк, и сега, докато заобикаляше порутените паметни плочи, мислите му отново се насочиха към Лекси.
Истината ли му беше казала? Отчасти. Наистина ли щеше да му каже къде е била? Може би. Имаше ли право да й се ядосва? Да, помисли си, имаше право.
Само че не му харесваше да се кара с нея. И не му хареса как го погледна, когато разбра, че я е следил. Призна си, че и на него не му харесва в какво се е превърнал. Честно казано, би предпочел изобщо да не е виждал Лекси и Родни на онази пейка. Тогава нямаше да изпитва подозрения. Напомни си отново, че подозренията всъщност са безпочвени. Да, Лекси бе отишла да види Родни, но Рейчъл беше изчезнала, а с кого друг, ако не с Родни би могла да обсъди защо е заминала приятелката й? Но имейлът…
И за това не искаше да мисли.
В тишината гробището сякаш просветля. Не беше възможно, разбира се — призрачните сияния се появяваха само в мъгливи нощи. Джеръми примигна и осъзна, че не му се привиждат неща. Намръщи се объркано, но наистина чуваше двигател на кола. Погледна през рамо и видя фарове. Почуди се кой ли минава край гробището по това време и с изненада забеляза, че колата забавя ход и спира зад неговата.
Въпреки мрака разпозна колата на кмета и след миг различи тъмния му силует.
— Джеръми Марш? — извика Джъркин. — Там ли си?
Джеръми прочисти гърло, изненадан за втори път. Подвоуми се дали да отговори, но осъзна, че колата му го издава.
— Да, господин кмете. Тук съм.
— Къде? Не те виждам.
— Тук съм. До голямото дърво — извика Джеръми.
Кметът тръгна към него и заговори:
— Странни места посещаваш, Джеръми. Едва те открих. Всъщност не е толкова странно, като се има предвид какво те свързва с това място. Все пак ми хрумват дузина по-подходящи места за усамотение. Но поривът да се върнеш на местопрестъплението е неустоим, нали?
Когато млъкна, вече стоеше пред Джеръми. Дори в мрака се виждаше как е облечен — червени полиестерни панталони, морава риза и жълто спортно сако. Приличаше на огромно великденско яйце.
— Какво правите тук, господин кмете?
— Дойдох да си поговорим, разбира се.
— За астронавта ли? Оставих съобщение в кабинета ви…
— Не за астронавта, разбира се. Получих съобщението ти, не бой се. Не се съмнявах, че ще уредиш въпроса, понеже си знаменитост и прочее. Всъщност попълвах някакви формуляри в магазина и мярнах колата ти. Помахах ти, но май не ме забеляза. Почудих се закъде си се забързал толкова.
Джеръми вдигна ръце да го спре.
— Господин кмете, не съм в настроение…
Кметът продължи, сякаш не го е чул:
— Не му мислих много, разбира се. Поне отначало. Но ти мина втори път, после и трети. Хрумна ми, че сигурно искаш да си поговориш с някого. Къде ще отиде Джеръми Марш, запитах се. И… — Джъркин замълча, за да подсили драматизма, тупна се по крака за допълнителен ефект и продължи: — И идеята ме порази като мълния! Ще отиде на гробището, разбира се!
Джеръми го гледаше занемял.
— Защо решихте, че ще дойда тук?
Кметът се усмихна доволно, но вместо да отговори на въпроса, посочи красивата магнолия в центъра на гробището.
— Виждаш ли това дърво, Джеръми?
Джеръми погледна магнолията с чворести корени и огромна корона. Сигурно беше на сто години.
— Разказвал ли съм ти историята на това дърво?
— Не, но…
— Посадил го Коулман Толес, един от най-изтъкнатите граждани на Бун Крийк, още преди войната със Севера. Бил собственик на местната бакалия, а съпругата му била най-красивата жена в областта. Казвала се Патриша и макар единственият й портрет да изгоря в пожара в библиотеката, татко се кълнеше, че понякога ходел в читалнята, само и само да я погледа.
Джеръми поклати нетърпеливо глава.
— Господин кмете…
— Остави ме да довърша. Мисля, че историята ще ти помогне да разрешиш дребния си проблем.
— Какъв проблем?
— Проблемът с госпожица Лекси, разбира се. На твое място нямаше да съм очарован, че прекарва времето си с други мъже.
Джеръми примигна стъписано, изгубил дар слово.
— Но както казвах, Патриша била красива жена и Коулман я ухажвал години наред, докато склони да се омъжи за него. Почти всички в областта я ухажвали — вниманието й харесвало — но в крайна сметка старият Коулман спечелил сърцето й. Отпразнували сватбата с подобаваща тържественост. Местните не помнели такъв празник. Редно било съпрузите да заживеят щастливо, но не им било писано. Коулман бил ревнив, а Патриша не умеела да обръща гръб на младежите, които продължавали да я ухажват. Коулман просто не успял да го преглътне. — Кметът поклати глава. — Скарали се ужасно и тя не понесла напрежението. Разболяла се, лежала две седмици и после добрият Господ я прибрал при себе си. Коулман бил съсипан. Когато я погребали, посадил това дърво в нейна памет. И ето го тук и досега — нашата жива версия на Тадж Махал.