Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Но кой? Неколцина в града бяха наясно, че Лекси е бременна, но малцина знаеха, че дневникът е у него. Освен Лекси само един човек знаеше какво съдържа той.
Дорис.
Не беше възможно обаче да е Дорис. Именно тя подтикна Лекси да се сближи с него; тя му обясняваше поведението й, за да я разбере по-добре. С Дорис споделяше колко го тревожи неспособността да пише.
Вглъбен в мисли, не осъзна веднага, че някой чука на вратата. Стана и отвори.
Лекси се усмихна насила. Въпреки смелото й изражение очите й бяха зачервени и подпухнали. Личеше, че е плакала. Известно време никой не проговаряше.
— Здрасти — поздрави накрая тя.
— Здрасти, Лекс.
Понеже не тръгна към нея, тя заби очи в пода.
— Питаш се защо съм тук, а? Надявах се да се върнеш, но ти не дойде.
Джеръми не отговори и тя отметна кичур коса зад ухото си.
— Искам да ти се извиня. Беше прав за всичко. Трябваше да ти кажа. Сгреших.
Той не продума. Отдръпна се от вратата. Лекси се възползва от безмълвната покана, влезе в стаята и седна върху леглото. Джеръми седна на стола зад бюрото.
— Защо не ми каза? — попита.
— Не смятах да ходя — отвърна тя. — Може би няма да ми повярваш, но мислех да се прибера вкъщи и… не знам… изведнъж ми хрумна, че трябва да поговоря с Родни. Надявах се да науча къде е отишла Рейчъл.
— А преди това? — попита Джеръми. — Край реката? Защо не ми каза?
— Родни ми е приятел. Не му е лесно в момента. Знам как изглежда отстрани, но двамата се познаваме отдавна и аз исках просто да го подкрепя.
Джеръми забеляза колко предпазливо отбягва да отговори на въпроса му. Приведе се напред.
— Край на игричките, Лекси — предупреди я сериозно. — Не съм в настроение за шикалкавене. Искам да разбера защо не ми каза.
Тя се обърна към прозореца. Светлината на лампата се отрази в очите й.
— Беше ми… трудно. Не исках да се намесвам. Не исках да намесвам и теб. — Засмя се тъжно. — Но те намесих, а? — Поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Родни и Рейчъл се карат често напоследък. Заради мен. — Продължи с по-тих глас: — На Рейчъл й е неприятно, че с Родни сме излизали. Освен това знае какви чувства е изпитвал към мен. Мисли, че още е влюбен в мен. Според нея той ме споменава прекалено често. Според Родни обаче Рейчъл преувеличава. Това обсъждахме на пейката.
Джеръми събра длани.
— Има ли чувства към теб?
— Не знам — отговори Лекси.
Изражението му й подсказа, че не й вярва, и продължи бързо:
— Знам, че звучи като увъртане, но не съм сигурна какво друго да кажа. Държи ли Родни на мен? Да, но ние се познаваме от деца. Щеше ли да излиза с Рейчъл, ако не бяхме сгодени? Мисля, че щеше. И преди съм ти казвала, че според мен те са родени един за друг. Но…
Тя сбърчи угрижено вежди.
— Не си сигурна — довърши Джеръми вместо нея. На нейно място и той не би могъл да отговори категорично.
— Да — каза тя. — Но разбира, че съм сгодена за друг. Приема, че между нас няма да се случи нищо, и знам, че държи на Рейчъл. Тя обаче е чувствителна на тази тема и мисля, че Родни несъзнателно влошава положението. Каза ми, че Рейчъл се ядосала един следобед, когато минавали с колата край библиотеката и той погледнал към кабинета ми. Обвинила го, че търси мен, и се карали часове наред. Обяснявал й, че е просто навик, но Рейчъл повтаряла, че никога няма да ме прежали и само се оправдава. На другия ден Родни дойде в библиотеката да се посъветва с мен. Излязохме да поговорим. — Тя въздъхна. — А тази вечер, както казах, не бяхме планирали да се срещаме. Познавам и двамата, държа и на двамата и искам всичко между тях да е наред. Затова се чувствам длъжна да им помагам. Или поне да го изслушвам. Чувствам се впримчена в нещо, от което не знам как да се измъкна.
За пръв път, откакто дойде, тя сякаш се поуспокои.
— Може би си била права да не ми казваш. Южняшките сапунени опери не са ми по вкуса.
— На мен също. Понякога ми се иска да се върна в Ню Йорк, където никой не познава никого. Понякога ми идва до гуша, а на всичкото отгоре те ядосах. Започна да ме подозираш, а вместо да разсея съмненията ти, аз се опитах да те държа в неведение. Нямаш представа колко съжалявам. Няма да се повтори.
Гласът й стана още по-тих и по-колеблив. Когато избърса крайчеца на окото си, Джеръми стана от стола и седна до нея. Улови я за ръката и тя изхлипа.
— Хей! Недей да плачеш! — прошепна й той.