Зовът на барабана [bg]

Кракът му още пулсираше и му костваше голямо усилие да не мисли за полезните личинки, но апетитът му се бе завърнал почти отмъстително. Яде бавно, наслаждавайки се както на храната, така и на тихия сумрак, който пълзеше по склона на планината.

Фрейзър си бе разбирал от работата, когато е избрал мястото на тази къща. Тя властваше над целия склон с гледка, която стигаше до далечната река и отвъд нея, към изпълнените с мъгла долини в далечината и тъмните върхове, които докосваха осеяното със звезди небе. Това бе едно от най-усамотените, най-великолепните и най-трогателните романтични места, които бе виждал.

А Бриана беше долу, кърмеше малкия плешив паразит, докато той бе тук — сам-самичък.

Остави празната кошница на пода, заподскача към нощното гърне в ъгъла, после се върна в самотното си легло на новата операционна маса. Защо, по дяволите, ѝ беше казал, че не знае, когато тя го попита защо се върна?

Ами защото тогава не знаеше. Беше бродил из проклетата пустош с месеци, умиращ от глад и обезумял от самота и болка. Не я беше виждал почти от година — година, в която беше минал през ада. Седя на скалата над проклетия каменен кръг цели три дни, без храна или огън, и мислеше ли мислеше, опитваше се да реши. Накрая просто стана и тръгна, защото знаеше, че това е единственият възможен избор.

Задължение? Любов? Как, по дяволите, би могло да има любов без задължение?

Обърна се неспокойно на другата страна, с гръб към великолепната нощ на аромати и стоплени от слънцето ветрове. Проблемът с възстановяването беше, че някои части от него ставаха твърде жизнени, а възможността да ги пусне в употреба беше нищожна или никаква.