![Клия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/8/6/0/kliya-bg-download.jpg)
Клия [bg]
- Автор: Даррелл Лоренс Джордж
- Серия: Александрийски квартет #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-243-0
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Клия [bg]». Краткое содержание книги:
— Нима е каприз това, че искам да запазя самообладание, да запазя разсъдъка си, когато тази странна сексуална треска вилнее навред, подпалена от войната, а тя пък възбужда жените, докарва ги до лудост? Не знаех, че миризмата на смърт ги възбужда до такава степен! Дарли, не желая да бъда част от тази душевна сатурналия, от тези преливащи от народ публични домове. И от клетниците, наблъскани в този град. Александрия се е превърнала в огромно сиропиталище и всеки се е вкопчил в живота като удавник за сламка. Но ти още не си престоял тук достатъчно дълго, за да усетиш напрежението. Объркването. Този град винаги се е славил с перверзността си, но преди се отдаваше на удоволствията със стил и вкус, с едновремешното темпо на живота, макар и в наети за по час легла, ала никога на крак, с гръб набързо опрян в стена, дърво или камион! Сега понякога градът прилича на огромен обществен клозет. Нощем, когато се прибираш, непрекъснато се препъваш в проснатите тела на пияници. Предполагам, че у тези нещастници и чувственост не е останала, и пият, за да компенсират тази загуба! Но във всичко това за мен просто няма място. Не мога да гледам на войниците като Помбал. Той им се радва като дете — като че са лъскави оловни войничета, защото в тях вижда единствената надежда за освобождението на Франция. Докато аз само се срамувам заради тях, както човек се срамува заради приятелите си в затворнически дрехи, и от срам и съчувствие предпочитам да извърна глава. О, Дарли! Всичко е толкова налудничаво. Знам, че не е справедливо да говоря така; сигурно го правя от чист егоизъм. Насилвам се и давам дежурства в казармата, за да им сервирам чай, да правя превръзки и да уреждам концерти. Но вътрешно се смалявам с всеки изминал ден. Винаги съм вярвала, че любовта между хората ще разцъфти по-силно, когато се случи да ни сполети общо нещастие. Оказа се, че не е така. Ето, сега вече се боя, че ти ще ме обичаш по-малко заради тези мои нелепици на мисълта, тези мои отвращения на чувствата. Това, че с теб сме тук, седнали под светлината на свещта, е само по себе си чудо в света, който ни заобикаля. Недей да ме виниш, че се опитвам да предпазя двама ни от агресивния външен свят. Странно, но онова, което най-много ме отвращава, е сантименталността, която в крайна сметка избива в насилие!
Разбирах много добре какво иска да каже и от какво се опасява; дълбоко в себе си обаче вроденият ми егоизъм приветстваше този външен натиск, защото той ни бе притиснал отвсякъде и по такъв начин ни бе окошарил, сближил и изолирал от останалите! Преди трябваше да деля Клия с цяла тълпа приятели и почитатели. Не и сега.
Чудно наистина, ала някои от тези външни фактори ни заплетоха в собствените си борби на живот и смърт — придадоха смисъл на най-новата ни страст за реализация, запалена не от отчаяние, но от тревожната липса на стабилност и постоянство. Това бе нещо от същия порядък, макар и от по-различно естество, като необуздания поход на армиите; нямаше смисъл да се опровергава истината, а именно, че смъртта (дори не непосредствената, а тази, която витае във въздуха) изостря вкуса на целувките и прави всяка усмивка и всяко ръкостискане по-затрогващи. Въпреки че не бях войник, мрачната въпросителна бе надвиснала и над нашите глави, защото големите въпроси на сърцето се влияеха от нещо, в което ние всички, макар и неохотно, участвахме, и това бе един цял свят. Ако войната не означаваше начин да умреш, тогава означаваше начин да се състариш, да вкусиш задуха на всичко човешко, да се научиш да стоиш смело изправен пред всяка превратност. Никой не знаеше какво ни чака отвъд затворената страница на всяка целувка. През тези дълги тихи нощи, преди началото на всяка бомбардировка, ние седяхме върху малкия квадратен килим на светлината на свещите и разговаряхме за тези неща, запълвайки умълчаването си с прегръдки, които бяха единственият подходящ отговор на създалата се ситуация. Притиснати един към друг в тези безкрайни нощи на неспокоен сън, нарушаван от сирени, ние никога (като по негласно споразумение) не говорехме за любов. Самото изговаряне на думата би означавало признаването на някакъв рядък и далеч не съвършен вариант на въпросното състояние, което ни бе омагьосало и бе усъвършенствало тази наша непреднамерена връзка. Някъде в „Нрави“ има едно страстно отхвърляне на думата. Не мога да си спомня в чия уста бяха сложени въпросните реплики — може би на Жюстин. „Тя прилича на раково образувание с неизвестен произход, което може да поникне навсякъде, без човек да подозира и без дори да го желае. Колко често си се опитвал напразно да обичаш «истинския» дори когато сърцето ти подсказва, че най-после е открило любовта? Не, не сърцето — една мигла, парфюм, дебнеща походка, червеникав белег по рождение на шията, дъх с миризмата на бадем — това са съучастниците, на които духът разчита, подготвяйки твоето падение.“