Клия [bg]

Втора част

И така, градът отново предяви своите претенции към мен — същият град, ала новите размествания във времето го бяха направили по-малко болезнен, по-малко ужасяващ, отколкото го виждах в миналото. На едни места старата му канава се бе протрила, на други — беше прясно снадена. През първите няколко седмици от новата ми работа имах достатъчно време, за да изпитам както усещане за познатост, така и за отчужденост, преценявайки старото на фона на промените и миналото — на фона на настоящето. И въпреки че кръгът на моите познати остана почти същият, в него бяха нахлули нови влияния, нови повеи; подобно фигурите върху въртящите се поставки в бижутерски магазин, ние бяхме започнали да разкриваме един на друг нови страни от себе си. А и обстоятелствата бяха такива, че извадиха на преден план нов контрапункт, защото старият, на пръв поглед непроменен град вече лежеше в сянката на войната. Пристигайки в него, аз очаквах да видя онова, което винаги е бил в моите очи — мърляво незначително пристанище, издигнато върху пясъчен риф, бездушна маса от обречена застояла вода. Истината е, че този неизвестен дотогава фактор, наречен „война“, го правеше да изглежда измамливо привлекателен според съвременните стойности на живота, но те се отнасяха до невидимия свят на стратегии и армии, докато нас, обитателите, почти не ни засягаха; градът бе увеличил населението си с хиляди нови бежанци във войнишки униформи и привличаше към себе си онези дълги нощи на притъпено терзание, които почти не криеха опасност, тъй като врагът бе ограничил своите операции единствено до района около пристанището. Изключение правеше малка част от арабския квартал, която също попадаше под директен обстрел, докато останалата част от града стоеше незасегната, без да се брои, разбира се, някоя и друга заблудена или зле изчислена атака. Да, врагът се интересуваше главно от пристанището и подобно на куче, което не спира да чопли коричката на незаздравялата си рана, все там се навърташе. Но само на миля разстояние от него банкерите си гледаха делата така спокойно, сякаш се намираха в неприкосновения Ню Йорк. Рядко се случваше нещо да нахлуе в техния свят и да им развали кефа, както рядко се случваше човек да види изпотрошени от ударната вълна витрини или пък взривена къща с парцали от дрехите на хвръкналите във въздуха собственици, които да обкичват съседните дървета като гирлянди. Това не бяха обичайни гледки, а по-скоро издаваха зловещия характер на случайна улична злополука.

Как така всичко се бе променило? Причината не беше само в дебнещата опасност, а и в нещо друго, което по-трудно се поддаваше на анализ и заради което войната биеше на очи и натрапваше усещането за промяна в специфичния порядък на нещата. Сякаш съдържанието на кислород във въздуха, който дишахме, е било източвано ден след ден; и едновременно с това чувство за необяснимо отравяне на кръвта идваше и натиск от чисто материално естество, причинен от огромните, вечно преместващи се маси войници, у които влудяващата мисъл за неизбежна смърт отприщваше страстите на пълно безпътство, дремещи у всяко стадо. Дивашката им веселост бе в тон с дълбоката криза, която ги бе всмукала в своя въртоп; на моменти градът се раздираше от френетичните им изблици на стаена злоба и непоносимо отегчение, въздухът се нажежаваше от необуздания дух на същински карнавал; тъжното и героично търсене на удоволствия разбуни хората и разби на пух и прах предишната хармония, върху която почиваха техните лични отношения, после продължи да опъва до скъсване връзките, които ни събираха. Мисля си за Клия и нейната ненавист към войната и всичко, което олицетворява. Според мен тя се опасяваше, че вулгарната, пропита от кръв действителност на този войнствен свят, който я заграждаше отвред, може един ден да отрови, да инфектира дори нашите целувки.