Вечната маска на смъртта [bg]

— Разбира се, че можеш! — засмя се Клавдия.

Подпомогната от нощните стражи, тя поведе всички към залата за хранене, странно тиха сега. С помощта на Януария и пребледнелия Извинявай тя бързо почисти масите и подреди лампите. Целад бе зает в кухнята и убеждаваше на висок глас всички, че един омлет, хляб и грах ще укротят стомасите им. Вече посъвзелият се Полибий донесе най-хубавите си самийски съдове и отвори делва с най-доброто фалернско вино. Всички седнаха край масата и Клавдия остави обичайните неща от живота да отнесат надалеч ужасната случка. Извинявай галеше Калигула и с пълна уста разказа на всички какво се беше случило. Говореше предпазливо, ужасът, който бе преживял, сега беше заменен от съзнанието колко е важно да бъдеш в центъра на вниманието. Обясни как Полибий го пратил да изпълни една поръчка, но той я забравил, затова се върнал. После пак излязъл от кръчмата и тръгнал по тясната уличка, когато видял някой бързо да се промъква край вадата, която минава оттам.

— Как изглеждаше? — попита Клавдия.

— О, беше войник! — изломоти Извинявай. — Определено приличаше на войник. Носеше блестящ шлем и червен плащ, който се влачеше зад него. Както и да е, отидох и надзърнах в тунела. На земята лежеше факла, която пръскаше искри. Видях да проблясват украшенията на жената. Беше ужасно, страховито!

Извинявай се пресегна да си вземе още ядене.

Полибий леко го плесна по ръката.

— Изчакай, докато спреш да говориш! — скастри го той.

— Свърших! — възрази Извинявай. — Няма друго! Разказах ви всичко…

Полибий побутна паницата към момчето.

— Така беше, както каза. Върна се блед като привидение и крещеше с цяло гърло. Затова пратих Океан да види какво е станало.

— Стана ми лошо! — призна бившият гладиатор. — Навсякъде бе опръскано с кръв, сякаш от мръсотията извираше ручей. Върнах се да потърся носилка. Никой нямаше да дойде, затова Полибий и аз отнесохме клетото създание в подземието. Сетне извикахме Нарцис и той ни посъветва да те повикаме.

— Как разбрахте, че е Друзила? — попита Клавдия. — Носеше ли някакъв документ, писмо например?

Полибий поклати глава.

— Познахме я — обади се Нерей. — Обикаляхме да патрулираме, когато тя мина край нас. Спряхме я, естествено, и я попитахме каква работа има насам. Отговори, че е от дома на Атий и че трябва да отиде в „Магариците“.