Меч в бурята [bg]

Дори когато искаше да се разкърши, жилеща суграшица и зли ветрове го принуждаваха да се върне в къщата. Един ден под небе, сивеещо като острие на меч, той се добра до втория мост и спря при замръзналия поток.

Загърната с дебел зелен шал, Ариан застана до него.

— Изглеждаш по-здрав — каза му.

Конавар не я погледна и понечи да продължи разходката. Тя го хвана за ръката и той трепна от болката, пламнала в рамото му.

— Недей да ме мразиш — помоли Ариан. — Казаха ми, че ще умреш.

Конавар изви глава към нея и тя се отдръпна пред напора на яростта му.

— О, разбирам те — започна той. — Ако ми бяха казали, че ти ще умреш, аз бих отишъл веднага да пирувам на празника и да легна с първата жена, която зърна там. Махни се, курво. Ти вече си нищо за мен. По-малко от нищо.

Трудно се насили да изрече тази лъжа, но изопнатото ѝ от обида лице го ободри.

Повлече крака в снега. И с всяка крачка осъзнаваше, че е получил от Ариан последен дар — гневът му се бе върнал, а с него и желанието пак да е силен.

Всеки ден излизаше на студа поне за час и цепеше дърва. Но мудно. През няколко минути спираше, та дишането му да се успокои и да избърше бързо изстиващата пот от лицето си. Когато му натежаваше умората, мислеше отново за Ариан и оставяше гнева да движи тялото му.

Трупаше сила по малко, особено след първите топли повеи. Вървеше по-дълго, до премаляване… което се случваше твърде скоро.

Лявото рамо още го тормозеше, особено в по-влажните студени дни. Руатан му заръча да прави няколко упражнения, за да укрепва и разтяга мускулите си. На трийсетина крачки от къщата на Руатан имаше млад дъб с як клон, прострял се водоравно само на осем стъпки над земята. Всеки ден Конавар заставаше под клона, подскачаше и се хващаше. Набираше се, докато брадичката му докосне клона, отпускаше се надолу и повтаряше. Първия път беше мъчително непохватен. Не можеше да вдигне лявата си ръка без болка и беше принуден да подскочи, да увисне на дясната и съвсем бавно да протегне лявата към клона. Руатан го гледаше как вися няколко мига, набра се веднъж, изръмжа проклятие и се пусна да стъпи на земята. Руатан дойде при него и каза:

— Трябва да мислиш за силата си като за сръндак, който преследваш.

— Не те разбирам — изсумтя Конавар, докато размачкваше рамото си.

— Не грабваш лъка и колчана, не се втурваш презглава в гората. Дебнеш и търсиш следи, докато не научиш навиците на сръндака. Намираш място за засада. И дори когато го зърнеш, не прибързваш със стрелата. Никога не стреляш по бягащ сръндак. Кръвта му кипи и месото му ще е жилаво, трудно дори да го сдъвчеш. Ловецът трябва да има търпение. Безкрайно, невъзмутимо търпение. Твоята сила е този сръндак. Стремиш се да я постигнеш със спокойствие и постоянство. Обмисляш всичко, което правиш. Напредваш стъпка по стъпка. Идвай тук всяка сутрин. Не опитвай веднага да се набираш по много пъти. Само ще се разочароваш и ще навредиш на мускулите си, които тепърва ще се възстановяват. Днес успя веднъж. Утре опитай два пъти.