Меч в бурята [bg]

Лежеше гол в шубраци, бодливите клони растяха край него и през него, забиваха се в гърба му, одираха лицето му. Болката беше ужасна и вече не можеше да мърда. Лежеше и най-после разбираше, че умира.

Движение отдясно го накара да извие очи. Сърне се провираше изящно в храстите. Стигна до него и го погледна в очите. Не издаде нито звук, но Конавар знаеше, че го моли да се пресегне, да се хване за тънката му шия. Опита, но болката го прониза. Сърнето чакаше. Той опита още два пъти. Болката се засилваше. Яростта му вдъхна нова сила. Виеше от болка, но изтръгна ръката си от клоните и обви с нея шията на сърнето. Животинчето се намести до него… и порасна. Конавар се издигна над шубраците, вече седеше върху могъщ елен с клонести рога. Еленът се завъртя и прескочи трънливата преграда. Спря до вир в скалите. Конавар се смъкна от гърба му и пи до насита. И се събуди…

Лявата му ръка бе омотана с дебели превръзки, усещаше болезнено туптене в нея. Стори му се, че някой е разпалил огън върху гърба му. Отвори очи. Лежеше по корем на някакъв миндер. В първия миг не проумя къде е. После видя Ворна — стоеше с гръб към него до огнището. Чу глас и си го спомни. Беше на старицата в гората. Моригу!

— Ворна, кой да знае, че си толкова глупава? Пожертва две столетия живот заради едно самонадеяно момче. Как се чувстваш сега, лишена от силата си? Страхуваш ли се? Дали вълците ще оглозгат костите ти? Дали планинските лъвове ще слязат от леговищата си, за да те разкъсат?

— Но той е жив — отвърна Ворна отмаляло.

— Да, жив е — засъска Моригу. — С разръфано тяло, с просмукали се в кръвта му отрови. На един повей от смъртта. Заради това ли прахоса силата, с която те дарих? Колко сантиментални сте това човеците…

— Нито си желана, нито си нужна тук — сопна се Ворна. — Върви да тормозиш някой друг.

Конавар чу пърхане на криле, после Ворна дойде при него. Той се надигна на дясната си ръка. Шевовете на гърба му се опънаха и той изпъшка. Ворна се наведе над него и той се облегна на нея замаяно.

— Легни, дете, прекалено слаб си, за да седиш — каза му тя.

— Не — прошепна Конавар. Дишаше дълбоко, докато престана да му се вие свят. — Сега съм по-добре. Може ли… малко вода?

Ворна му донесе пълна чаша, но той нямаше сили да я държи и тя я вдигна към устните му. Конавар изгълта водата прежаднял. Пот се стичаше по лицето му и пареше в раната на бузата. Опипа шевовете на лицето си. Спомни си мечока, олигавените челюсти и страшните зъби.