Меч в бурята [bg]

— О, колко мило — чу се откъм входа на пещерата.

Ворна се обърна. Там стоеше старицата с черния гарван на рамото си.

— Какво искаш? — попита вещицата.

— Дойдох да отведа душата му към Черната река.

— Още не е мъртъв.

— Скоро ще умре, Ворна. Скоро.

— Ти си пратила мечока да го убие.

Старицата сви рамене и разпери ръце. Гарванът размаха криле, за да се задържи.

— Той искаше слава, Ворна. И сега я има. Разказите за неговата храброст стигнаха до норвиите и паноните, ще се разчуе и отвъд морето. Той е момчето, което се би със звяра. Нали за това копнееше? Да се прослави?

Моригу влезе и спря при огъня. Огледа голите стени и оскъдицата в пещерата.

— Давам на хората каквото искат. Знаеш го много добре. Ти беше дъщеря на курва и копнееше да те уважават. Да бъдеш силна. Не ти ли дадох всичко, към което се стремеше? Ще живееш десет пъти по-дълго от всеки друг в твоето племе и винаги ще имаш тяхната почит.

— Те се страхуват от мен.

— Уважение, страх — едно и също е.

— Мразя те! — изсъска Ворна.

Смехът на старицата беше остър и сух.

— Всички ме мразят. За мен това е очарователно. Но както отбеляза, той още не е мъртъв. Ще се върна призори. — Въгленочерните ѝ зеници се разшириха, тя се надвеси над вещицата. — Разбира се, би могла да го спасиш. Майка му беше права. Възможно е Сливането да му върне живота. Но дали ти ще преживееш зимата, ако загубиш силата си? Ами ако умреш в тази студена самотна дупка? Нали сама призна, че никой не те обича и никой няма да те оплаква? — Моригу се усмихна. — Ще те оставя да размишляваш.

Старицата се изниза в нощта. Пещерата стана по-студена и Ворна разпали огъня. Щом дървата се разгоряха, тя сложи да се варят месото и зеленчуците, които ѝ бе донесла Мерия. Добави подправки и билки, разбъркваше варивото да не загори. Сипа от бульона в дървена паница, сложи я до леглото и почака малко да изстине. Напълни голяма чаша с чиста вода и я постави до паницата.

Премести стола до главата на Конавар и сложи длани на бузите му. Седя около час, като се съсредоточаваше и освобождаваше ума си.

После извърши Сливането…

… и изкрещя от впилата се в нея болка. В първия миг едва не припадна. Събра силата си като юмрук и се застави да не забелязва непоносимото изтезание, на което бе подложено съсипаното тяло. Момчето беше изнемощяло и тя с голямо усилие принуди тялото му да се обърне на една страна. Пъхна дясната си ръка отдолу и го надигна на лакът. Сълзи струяха от очите ѝ и тя чувстваше, че умира заедно с разкъсаната кървяща обвивка, която доскоро беше Конавар. „Не се предавай на отчаянието — напомни си. — Отблъсквай болката и го накарай да седне.“ Счупената лява ръка беше безполезна. С вик от болката тя вдигна тялото да седне на постелята, протегна трепереща ръка да вземе паницата и я поднесе към устните му. Отвори устата и принуди гърлото да гълта. Гаденето я замая, но тя задържа бульона в стомаха му. След това изпи водата — усещаше как тя веднага започна да нахлува в изцедените от треската тъкани. Пусна чашата, сложи тялото да легне и се върна в безопасността на собствената си изтощена обвивка.