Пазителката [bg]

— Влиза ли в стаята с часовника на стената?

— Да.

— Колко показваше той?

— Осем века, каквото и да означава това.

— Един век се равнява на сто сесии.

— Сто сесии! Че какво измерва този часовник?

— Времето, откакто живея тук.

Челюстта ми увисна.

— Искаш да кажеш, че си на осемстотин сесии? — Едва можех да осъзная подобна идея. Това бе цяла вечност.

— Всъщност на малко повече. Вече бях напълно пораснала, когато дойдох в къщата.

— Видях и една стая с много картини в нея.

— А, да. Вероятно в Горчилище са ти разправяли за Битката на зверовете?

— Разбира се, всички Уъгове знаят за нея. Зверовете нападнали селото ни, но били отблъснати и оттогава населяват Мочурището.

— Е, това е лъжа — рече натъртено тя. — Никога не се е случвало подобно нещо.

— Но аз съм виждала картини в сградата на Съвета…

Астрея махна нетърпеливо с ръка.

— Война е имало преди много сесии. Но не срещу зверовете. — Тя направи пауза.

— А срещу кого тогава? — попитах, цялата тръпнеща от напрежение.

— Няма значение. Вече не.

— За мен има — настоях.

— Е, добре, имаше битка между две противостоящи сили. Едната победи, а другата загуби. Друго не ти трябва да знаеш.

— Но ти не ми казваш нищо! — запротестирах.

— Чуй ме, Вега — изгледа ме странно тя. — Аз бях сред онези, които основаха Горчилище. А после създадохме и Мочурището. И взехме решение да изтрием цялата си история и да я заменим с друга. Нарекохме се Уъгморти. И знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Има едно растение с горчив вкус, наречено Мъгуорт[2]. Ние леко изменихме името на Уъгморт. За да могат оцелелите винаги, щом го произнесат, да изпитват чувство на горчилка и вина.

Приседнах напред на стола, изпълнена с рояк от напиращи въпроси.

— Виж, в Комините, където работех, срещнах едно същество на име Еон. С негова помощ се върнах назад във времето. Не просто в собственото си минало, а много по-далеч. Озовах се на огромно бойно поле. И там една Женска воин, преди да умре, ми даде копие, наречено Мълнията, и ръкавица, с която да го използвам. Тя знаеше името ми и ми заръча непременно да оцелея. Видях я и тук, в къщата ти, на една от картините.

Астрея остана изумена от чутото.

— Ти… си говорила с нея? Докато е умирала?

— Да. Коя е тя?

Събеседницата ми вече не изглеждаше толкова властна и самоуверена. Очите й добиха отнесено изражение, а в ъгълчетата им избиха сълзи.

— Името й беше Алис Адронис — произнесе бавно с разтреперан глас. Една от най-великите магьосници на онова време и моя скъпа приятелка. — Тя преглътна мъчително. Имаше вид, сякаш всеки миг ще се разридае. — Можеше да живее само като победителка или да умре като героиня. Такава си беше Алис.

— Но откъде знаеше как се казвам? И защо ми заръча да оцелея?

— Нямам понятие, Вега. Аз… аз… — Тя извърна поглед встрани.

— Какво се случи после? — смених темата.

Тя не отговори веднага.

— След отминаването на първия век магичните способности, с които бяхме надарени, спаднаха драстично. На този етап бе взето решение да ги оставим да се изгубят съвсем.