Лунен ловец [bg]

Излязох от душа и отидох при нея в спалнята. Кърпата около кръста ми служеше само за изсушаване. Не съм чак толкова скромен.

В съзнанието си усетих, че се надяваше да види снимка. Имах, но беше стара и измачкана от носенето с години в портфейла ми. Въпреки това прерових квитанциите и визитките да я открия. Извадих я и й я подадох.

Сю се втренчи във фотографията, докато си бършех косата.

— Но тя е истинска красавица! — възкликна изненадано.

Хвърлих поглед към снимката. Не я гледам често.

Майка ми имаше гъста черна коса, която съм наследил, и сапфиреносини очи, каквито аз нямам. Бледата й кожа и деликатните черти я правеха хубава като модел. Тялото съответстваше на лицето. Ако се беше опитала, можеше да стане нещо повече от курва, но не я познавах достатъчно дълго да чуя историята й. Едно десетгодишно дете не се замисля за подобни неща.

Посочи усмихнатото малко момченце на напуканата, избеляла хартия.

— Ти ли си с нея?

— Да. Тук съм на пет. Точно преди сифилисът й да се влоши сериозно. Когато умря, не изглеждаше толкова хубава. Такива гледки не са за очите на малко дете.

Погледна ме и видя краткия проблясък на болка да се появява, а после да изчезва от погледа ми при промъкналия се спомен.

— Съжалявам — и наистина го чувстваше. Усещането стегна гърдите ми. Свих рамене.

— Хайде, стига. Миналото не може да се промени. Така се е случило.

— Да-а. И аз мога да кажа нещо за невъзвратимото минало. — Стоеше, взираше се в лика на отдавна отишлата си жена, която изобщо не познаваше, и изпитваше мъка. Горещите сълзи бяха готови да рукнат. Върна ми снимката, без да каже и дума.

Прииска ми се да се приближа към нея и да я прегърна, да я утеша. Но не можех. Вместо това бързо облякох дрехи, подходящи за Вегас. Гледаше ме как се обличам със собственическо изражение на лицето. Докато минавах напред-назад, тя се пресягаше и докосваше ръката или крака ми. Сякаш все още всичко не бе напълно реално за нея. Веднъж й се усмихнах и тя ми отвърна.

След като се облякох и приготвих багажа си за ден-два, аз се пресегнах към нишата зад дрехите и рафтовете. Пръстът ми откри малката издатина в стената. Част от ламперията се отмести и слепешком напипах дръжката на дипломатическо куфарче. Типично куфарче с твърдо покритие от черна кожа и две ключалки с шифър отгоре. Не го отворих. Нямаше нужда. Знаех какво има вътре. Към него бяха прикрепени белезници и аз ги закопчах около китката си.

Сю ме наблюдаваше с интерес. В дъното на погледа й искреше любопитство.

— Какво има в куфарчето?

— Нещо, което трябва да доставя на някого. Няма да ми отнеме много време — тонът ми бе лек, но неутрален.

Сви рамене, но надушвах любопитството й. Бях доволен, че не зададе въпроси, на които не исках да отговарям.

Оставихме колата под наем на Сю на паркинга на летището. Беше лесно да си купим билети. Следващият полет беше само след двайсет минути.