Лунен ловец [bg]

Скочих на крака.

— Отиваш си! Нали?

Вдигна очи и се взря в моите. Изглеждаше изненадана.

— Не!

Плътен облак от аромати се понесе от нея. Твърде много, за да мога да ги определя, но най-отчетлив бе утешителният мирис на препечен хляб. Тогава защо бе толкова напрегната?

Продължи, все още малко несигурна.

— Е, освен ако ти не ме искаш.

Впери поглед в пода. С кръстосаните крака, наведената глава и скръстените в скута ръце приличаше на малко момиченце, което чака пред кабинета на училищния директор. Отново очакваше да я отхвърлят. Усещах го със сърцето си. Дори не се осмеляваше да помисли, че може да я искам. Странно, че и двамата мислехме за едно и също.

— Виж, нека бъдем откровени. Каза, че си размишлявала. Какво реши — да останеш или да си вървиш?

Пое дълбоко дъх.

— Да остана. Ако и ти го искаш.

Едва сдържах широката си усмивка. После я подканих с жест.

— Тогава защо седиш там? — И потупах коленете си.

Вдигна поглед да види изражението ми, да провери дали не й се подигравам. Усмихнах й се. С цялото си същество.

Отговори свенливо на усмивката ми. Заобиколи ниската масичка, извърна се и седна на коленете ми. Обвих талията й с ръце. Гушна се в гърдите ми и положи глава на рамото ми. Долових лека въздишка, когато ръцете й обгърнаха врата ми. Усещах как ме докосва по косата. Отпуснах лице в нейната. Къдриците с цвят на мед ухаеха на солена пот, нежен мускус и билки.

Мирисът й ме възбуди, но не беше само това. Де да беше толкова просто. Бях готов да убивам или да умра за аромата й. Господи, не трябва да желая някого толкова силно. Твърде опасно е.

— Сигурна ли си? — попитах след няколко минути мълчание.

— Всъщност снощи спах при една приятелка. Преди имах много приятели. Не бяхме си говорили повече от година! — Отмести глава да може да ме вижда. — Ти ми липсваше. През цялата нощ не преставах да се питам какво правиш. Исках да си до мен, исках да съм при теб. Усещах как обикаляш стаята и ме търсиш. Усетих кога изяде ребрата. Смях се, когато се ядоса, че езикът ти не може да достигне мозъка в средата на кокала. Искаше ми се да съм тук и да ти помогна — прекъсна за миг. — Част от мен бленуваше да ме потърсиш. Да ме откриеш. Друга част се боеше, че ще го направиш.

— Не мога да кажа, че си ми липсвала снощи. Но тази сутрин бе кошмарно. Както и вчера. — Ароматът на мандарини достигна ноздрите ми и се смеси с уханието на билките.

— Е? Сега какво? Какво следва? Никога в живота си не съм вършила такива неща, не съм се чувствала по такъв начин. Не искам да си тръгна без теб, но съм сигурна, че си имаш свой живот. Дори не знам дали си женен, или не. Дори не знам истинското ти име. Наистина ли е Боб?