Лунен ловец [bg]

Щом вратите на асансьора се разтвориха на първия етаж, веднага се отправих към обществените телефони. Полагах всички усилия да не обръщам внимание на миризмите на движещите се наоколо хора и на гъстата кръв, която течеше под тънката като хартия кожа. Надушвах техните радости, мъки, страхове. Прекалено много миризми. Прекалено много чувства. Това е другата причина да се изолирам — сетивата ми се претоварват.

Работеше само един телефон. Обадих се и чух запис на заядливия глас на жената на Кармине, Линда. Оставих съобщение и се обадих на Джоко да го помоля да хвърли поглед на колата ми. Нямах намерение да я изоставям с дни.

— Чудех се защо не се върна — рече ми той. — Да не си хванал ново гадже? Забелязах как те гледа брюнетката.

— Гледай си работата! — изръмжах му аз. — Колата наред ли е?

Известно време не отговори.

— Да. Дадох на Сладура да разбере, че е твоя, и двете банди не я пипат. Единодушно решение. Знаят какво ще стане с тях. Май това е единственото, по което са съгласни тази година.

— И добре правят! — За миг пред погледа ми се спусна червена мъгла, докато си представях как някой от уличните пънкове се превръща в кървава каша. Мисълта за писъците му, докато го разкъсвам, ме накара да се усмихна. Направо можех да подуша миризмата на потта и страха му, която накара лигите ми да потекат. Стомахът ми изкъркори и аз потръпнах.

— Наред ли си? — запита тихо Джоко. — Звучиш дрезгаво.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Спокойствие. Само спокойствие. Никакви кървави зрелища във фоайето на хотела. Усетих потупване по рамото и се извърнах. Някаква чернокоса жена в ушит по поръчка делови костюм проявяваше нетърпение.

— Няма ли да свършвате? — попита тя. — Телефонът ми трябва.

Беше се поляла обилно с парфюм, който не позволяваше да усетя истинския й мирис. Пренебрежително й обърнах гръб и продължих разговора си.

— Ще се оправя. Тази седмица нещата не се развиха според предвижданията ми.

— Добре — звучеше неуверено. Кучката зад гърба ми отново ме потупа по рамото и едва овладявах порива си да се обърна, да я стисна за гушата, да й разбия физиономията с телефонната слушалка и да оближа кръвта й от черната пластмаса.

Стоп! Време е да се връщам горе.

Поклатих глава да я избистря.

— Виж сега, трябва да тръгвам. Ще се върна след ден-два. Пусни приказката да не пипат колата. — Обърнах се към брюнетката и се втренчих в нея, накарах гласа си да прозвучи една октава по-ниско и придобие силен италиански акцент: — Само някой да я пипне, ще му изтръгна кура и ще му го натъпча в устата. Капиш?