Бъдеще [bg]

Вдигам поглед - виждам себе си мъничък, с крака, залепени за тавана, вдигнал глава към небесата, но вместо това вторачен надолу. Към мен лети яркожълт диск.

Хващам го.

Притичва една девойка - като че ли не особено красива, но при това удивително мила.

Черните й, дълги до раменете коси се развяват Очите й са сини, малко ниско разположени, весели и тъжни едновременно.

- Извинявай! Сбърках посоката.

- Същата работа. - Подавам й диска.

- А на теб какво ти се случи? - Тя хваща диска, но не ми го отнема; за няколко секунди го държим и двамата.

- Сбърках влака. Сега трябва да чакам девет минути следващия.

- Може би ще поиграеш с нас?

- Закъснявам.

- Но нали до влака има още девет минути?

- Точно така. Добре.

И ето че аз, носещ снаряжение за убийство, отивам с нея, за да си хвърляме диск. Нейните приятели са все симпатични младежи - открити лица, честни усмивки, спокойствие в движенията.

- Аз съм Надя - казва синеоката.

- Пиетро - представя се нисък младеж със стърчащ нос.

- Джулия - протяга ми ръка крехка блондинка; камуфлажните й панталони с джобове се клатят около тънките й бедра, на пъпа й има пиърсинг. Стиска ме силно.

- Патрик - казвам аз. Нормално име. Човешко.

- Хайде двама на двама! - казва Надя. - Патрик, искаш ли с мен?

Над главите ни има грапави кълба саксии, плетеница от почти невидими въжета, въздух, масленозелени шапки от листа, нишките на въжета, грапави масленозелени кълба саксии, трева, щастливи хора, подхвърлящи си диск. Градините на Ешер са резерват за щастливи хора.

Дискът лети едва-едва, а и тези хора явно не са спортисти.

- Скоростта ти си я бива! - В гласа на Надя има възхищение. - С какво се занимаваш?

- Безработен съм - отговарям. - Засега.

- А аз съм дизайнер. Пиетро е художник, с него работим заедно.

- А Джулия?

- Харесва ли ти Джулия?

- Просто питам.

- Харесва ли ти? Хайде де, кажи!

- Ти ми харесваш.

- Ние играем тук всяка седмица. Тук е страхотно.

- Страхотно е - съгласявам се аз.

Надя ме поглежда - първо устните ми, после нагоре. Замазана полуусмивка.

- Ти на мен също... ми харесваш Може би майната му на влака ти? Да отидем у нас?

- Аз... Не. Не бива - казвам. - Закъснявам. Наистина.

- Ела тогава другата седмица. Ние сме тук обикновено нощем...

Тя не знае нищо за мен, но й е все едно. Не претендира за мен и не ми предлага себе си. Ако бях обикновен човек, просто щяхме да се слеем за няколко минути, а после да се разделим - и да се видим след седмица или никога. Ако бях обикновен човек, който не е давал обети, не бих искал нищо от жените и жените не биха искали нищо от мен. Някога хората са казвали: да подариш любов, е да си продадеш тялото; но нали съвкуплението не убива нищо. Телата ни са вечни, триенето не ги износва и не е необходимо да си правим сметки за кого да изразходваме ограничения им запас от младост и красота.

Това е естественият ред на нещата - обикновените хора са създадени, за да се наслаждават. На света, на храната, един на друг. За какво друго? За да са щастливи. А тези като мен са създадени, за да пазят щастието им.