Каменно сърце [bg]

— Не, не се връщай още. Не още…

Това ме устройваше. Намерих прекрасната ѝ уста, отместих червеникавозлатистите кичури от лицето ѝ. Тя имаше вкус на лешници. Хареса ми, затова спрях да я целувам и облизах ъгълчето на устните ѝ, а тя леко изписка от удоволствие. Почувствах ръката ѝ върху бедрото си; тя се плъзна между краката ми и аз изпъшках и се ухилих. Тя ми се усмихваше в отговор. Отново я целунах.

— Колко глупаво е всичко. Харесвам те, младежо. Много те харесвам.

Нямаше какво да ѝ отговоря. Вместо това я придърпах върху себе си.

— Харесвам дори брат ти, макар да е предател…

Тихото презрително ръмжене на Брандир ме накара да отворя очи. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нападалите по земята листа гъделичкаха кожата ми, ясно се чуваше и капенето на кръвта. Хладният вятър също не беше сън.

Медноруса коса погали лицето ми, устни докоснаха бузата ми и ме накараха отново да се впия в тях.

Отдръпнах се объркано назад.

— Кейт. Богове. — Опипах земята зад гърба си, търсейки меча. Не можех да откъсна поглед от леката ѝ усмивка.

Абсолютно реалната ѝ усмивка.

Те се протегна към мен и ме хвана за ръката. Гледах я втренчено, изненадан от силата на пръстите ѝ.

— Аз въоръжена ли съм, Мурлин? Кажи. Не ти желая злото повече, отколкото в сънищата.

— Напротив. — Гласът ми наподобяваше грачене. Чудех се, къде са бойците ѝ. Единственото, за което мислех бе, че подобна смърт е по-ужасна и от най-голямото унижение. Помислих си и за Конал, и целият изтръпнах.

— О, шшт. Смяташ, че съм те довела тук, за да те убия? Аз не постъпвам така.

„Защо не? — помислих си аз. — Винаги е било така“.

Тя се засмя и пусна ръката ми. Аз се изправих, залитайки, и бързо си навлякох дрехите. Сърцето ми почти спря, докато се опитвах да си нахлузя тениската през главата, защото знаех, че за секунда ще я изгубя от погледа си, но докато я обличах, тя просто стоеше неподвижно и се усмихваше. После протегна нежната си ръка. Без да знам какво очаква от мен, аз я хванах и ѝ помогнах да се изправи.

— Какво…

— Слушай, Мурлин. Само това искам. Да ме изслушаш.

Погледнах надолу към Брандир, който я наблюдаваше със страхлива враждебност. Но той имаше очи само за Кейт и не обръщаше внимание на дърветата или онова, което може би се криеше сред тях. Синият жребец въобще не ни забелязваше, а просто хрупаше тревата, където бе покапала кръвта. Останах няколко дълги секунди заслушан в мълчанието на гората, след което я погледнах.

— Говори тогава — казах ѝ аз.

Тя ме удари по бузата с опакото на ръката си. Прииска ми се да потрепна, да удължа усещането.

— Влизах в главата ти, Мурлин.

— Нямаш работа…

— Не. Но отчаяните времена ни подтикват към отчаяни постъпки. Знам какво си видял в другия свят. През всичките векове. Толкова много сблъсъци, смърт и войни. Те не са като нас, Мурлин.