Тихият палач [bg]

16.

Слънцето грееше вече под остър ъгъл, а въздухът, който влизаше през климатика, беше по-топъл. Марино пое по обиколен път, за да избегне трафика, но усилията му бяха безнадеждни според мен. Президентът Обама бе кацнал в авиобаза Ханском преди двайсет минути. Кортежът му пътуваше към Кеймбридж.

Щеше да вечеря с големите дарители в хотел „Чарлс“ и да даде пресконференция в Бостън сутринта. Навсякъде имаше полицаи и военни, които затваряха улици, блокираха мостове и ограничаваха достъпа, следяха всичко по вода, земя и въздух. Хеликоптери бръмчаха над пристанището и по реката — армейските „Блек Хок“, „Чинук“ на морската пехота и „Дофин“-ите на бреговата охрана. Обикаляха ниско и бавно. Чувах шума им и усещах вибрациите, докато на екрана на телефона ми се появяваха съобщения за тревога.

Повече от хиляда протестиращи вече се бяха събрали на площад „Копли“, пред общината и по улиците край мястото на атентата на Бостънския маратон миналата година, в който загинаха трима души и бяха ранени над сто и петдесет. Антимюсюлманските настроения се засилваха все повече с наближаването на процеса през есента и членовете на Алианса на старозаветните баптисти вече пристигаха с автобуси, за да предадат посланието си за омраза.

Екстремистите ме притесняваха най-много — сборища на откачалници, които търсеха оправдание за извратените си мозъци във Всемогъщия, тържествуващи и зли, докато невинни хора бяха застрелвани и взривявани в училища и универсални магазини в Афганистан, а миналата година и в Бостън. Самонадъхваха се в омразата си и тя ставаше все по-силна. Разпространяваше се като чума и единственото лекарство срещу нея бяха хуманността и приличието, които, изглежда, не достигаха. Предният ден президентът направи изявление от Белия дом, с което призова американците „да не прибързват със заключенията си“ относно цели групи от човешки същества.