Тихият палач [bg]

— Да се пенсионирам?

— Би могла. Не е като с Бентън да имате нужда от пари.

— Не съм станала криминален патолог и не съм завършила право заради парите. Те не са моята мотивация.

— На вас двамата не ви се налага да работите повече, ако не искате. Не сте като нас. В това число не включвам Луси, която сигурно е в класацията на „Форбс“.

— Не мисля, но и не бих го проверила.

— Бих искал да съм богат поне за седмица. Просто за да разбера какво е да не се притеснявам коя сметка да платя първо и да не се замислям дали мога да си сменя мотора с по-нов.

— Фундаменталните проблеми са еднакви за всички — отвърнах аз, докато се придвижвахме напред, после пак спряхме. — Живот, смърт, болест, диети, връзки, сметки, които чакат плащане. И ако имаш нужда от нещо, Марино, само трябва да кажеш.

— Нямам нужда от нищо. Друго е да искаш разни неща. Ако знаех, че имам пари, щях да си взема къща на остров край Флорида, яхта или кемпер и да пътувам. Да не се тревожа за нищо, нищо да не ми виси над главата, само тентата в задния ми двор.

— Ще се отегчиш след пет минути.

— Вероятно.

— Нямам намерение да се пенсионирам, нито скоро да спирам работа — казах му. — Но благодаря ти, че го намекна. Разбрах, че съм незначителна и стара. По-хубав подарък за рождения ден не би могъл да ми направиш.

— Исках да кажа, че работиш отдавна и не бих те обвинил, ако ти е писнало да се занимаваш с трупове и гадняри. Освен това си от Маями, така че дори да не искаш да се оттегляш — каза го, все едно умирах, — може би би предпочела да прекарваш дните си край палми и на слънце.

— Не бих.

— Освен това сте приятели с шефа на Броуард, който е точно до Лодърдейл — каза той. — И преподаваш криминология там три или четири пъти годишно. Харесваш Южна Флорида.

— Харесвам много места.

Марино вкара джипа си между две коли, смени лентите, сякаш това щеше да помогне. Не помогна. Само ядоса някои хора.

— Как ти хрумна тази тема? — попитах го.

— Никога не се знае какво хората се канят да направят. Един ден сте най-добри приятели, на следващия сте непознати или врагове. Поставят те в положение, в което нямаш правилен ход, ако ме разбираш.

— Не мисля.

— Кое е по-лошо? — попита той. — Да предадеш някого или да оставиш да му се размине нещо, което не бива?

— И двете са лоши. За мен ли говориш? Да не съм направила нещо, за което не знам.

— Ето за това говоря. Никога не се знае.

Не му казах, че звучи нелогично и че проектира върху мен нечие чуждо поведение. Вместо това смених темата.

— Блум обикновено накрая си има работа с Брайс.

— Колко пъти?

— Когато най-накрая му върнах обажданията ли? Не много. В няколко случая. — Опитвах се да се сетя кои точно. — Последният беше с Джони Анджиърс.

— Колко беше полицата?

— Нямам представа.

— Достатъчно, за да превъзбуди Блум. Предполагам, че става въпрос за много пари, нещо като милион.

— Убийството в Нантакет миналото лято, Пати Марсико. — Пак му напомних за този случай. — Съпругът й съди агенцията за недвижими имоти, в която тя работеше. Блум ми се обади един-два пъти да ме пита за аутопсията й. Задаваше ми въпроси, на повечето от които аз отказвах да отговоря. Освен това бях свидетел.