Рейн-сан: Сеч [bg]

— А ти как се справяш?

— А, като търся красотата в света. И като я показвам на хората в музея. И като си казвам, че някой ден пак ще съм с моето момченце. Трябва да го вярвам, иначе животът ще е непоносим.

Не отговорих. Не можех да намеря думи, които да изразят чувствата ми. Тя ме погледна и се засмя, въпреки че очите й бяха мокри.

— Виждаш ли? Искрен дори в мълчанието си.

Мария вдигна наздравица с чашата си и пресуши малкото останало в нея мартини. Моята чаша вече беше празна.

— Искаш ли да се поразходим? — предложих аз, защото доста се бяхме заседели. И защото исках да остана насаме с нея.

Тя ме погледна.

— Къде например?

— Не знам. На идване се отбих в Дзенкоджи. Онзи храм в Омотесандо. Много е красиво нощем. Цари пълен покой.

— Звучи чудесно. И без това имам нужда от чист въздух. Не помня кога за последен път съм пила три коктейла.

— И аз не помня кога съм пил четири.

Мария се засмя.

— Добре, явно имаме нужда от разходка.

Платих сметката, сбогувахме се с Одзаки и се насочихме към изхода. На излизане се огледах наоколо, но не забелязах нищо, което да ми се стори необичайно. Младият мъж с костюма най–вероятно не представляваше опасност. Това ме радваше. Не исках нищо да смущава удоволствието ми от срещата с Мария.

Когато тръгнахме по тясната улица, тя ме хвана под ръка, както пред музея. Дали просто не беше италиански обичай? Или означаваше нещо повече? Реших, че не ме интересува. Харесваше ми. И това ми стигаше.

След няколко минути стигнахме при храма. Изкачихме се по каменната алея и шумът на улицата постепенно заглъхна зад нас. Луната вече се беше издигнала по–високо и къпеше Дзенкоджи в редуващи се ивици светлина и сянка.

— О, обожавам тези малки храмове и светилища — каза Мария, като изви шията си назад и протегна ръце, сякаш можеше да докосне сградата, а не само да я види. — Дано не изчезнат, колкото и голям да стане градът.

Не отговорих. Стигаше ми само да я гледам и слушам.

Тя се насочи към чозуя, павилиона с коритото, където посетителите се пречистваха, като измиваха ръцете и устата си, преди да отидат в самия храм. Облегна се на един от стълбовете и впери очи в мен.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно?

Приближих се и се облегнах на срещуположния стълб.

— Разбира се.

— Когато те видях на сватбата, първо си помислих, че си от ЦРУ.

Това ме изненада.

— Защо?

— Защото оглеждаше залата изключително внимателно. И ми се стори, че в лицето ти има нещо, което не е японско, може би нещо американско. Затова реших да се позабавлявам. Но после си казах, че толкова откровено несръчен човек не може да е таен агент.

Ето защо ме беше заговорила. От любопитство, а не защото ме е харесала. Като никога обаче не се задълбочих в тази мисъл. Нали в края на краищата бяхме тук?