Рейн-сан: Сеч [bg]

Тя хвана дланта ми и ми показа как обича да я галят.

— О, да! O, dio4, да. Виждаш ли? Не бързай толкова. Трябва да… ммм… възбудиш, преди да атакуваш, нали разбираш?

Усмихнах се и направих каквото искаше. След малко дишането й се ускори и дланта й по–скоро следваше моята, отколкото я водеше.

— Наистина ти харесва да ме учиш — прошепнах аз.

Мария се засмя.

— Да, май имаш право. Ще те науча на всичко — на всичко, което знам, на всичко, което обичам. На всичко, което ми е липсвало. Съгласен ли си?

Не можех да си представя да съм по–съгласен за нещо. Целунах я.

— Да.

И ме научи. Не проявяваше никакви задръжки и ми показа всичко, което искаше да й правя — с ръцете и устата си, позите, които й доставяха най–голямо удоволствие. Тя от своя страна нямаше нужда от никакви напътствия в действията си с моето тяло, макар веднъж да се наложи да я предупредя, че съм на път да свърша, в отговор на което отново се засмя.

— О, добре, хубаво е, че ме чакаш, радвам се, че няма нужда да те уча на всичко.

Не знам колко време мина. Най–малко час. Достатъчно, за да ме заболят топките. Но не им обърнах внимание. Намирах се пред друга пропаст и изживявах нов мимолетен миг, който исках да удължа колкото може повече.

Бях върху нея, взирах се в очите й и толкова бавно се движех напред–назад, че беше почти непоносимо, когато тя задъхано прошепна:

— Ancora! Ancora! Още! Продължавай така!

Ускорих движенията си. Но Мария продължи да повтаря Ancora, после изстреля на италиански нещо, което не успях да разбера, и почна да се тласка в мен, сякаш разгневена — разгневена, защото това, което й давах, не й е достатъчно. Боях се, че може да я нараня, но нейното Ancora, ancora, ancora звучеше като барабанен акомпанимент на яростта в очите и гласа й и от всичко това окончателно изгубих контрол. Започнах да я чукам по–силно, по–дълбоко, но и това не беше достатъчно, исках, не, нуждаех се от още и обвих ръце около краката й, натиснах ги напред, като приковах коленете към раменете й, вкопчих се в чаршафа, впих очите си в нейните и продължих да я любя още по–бързо и по–силно, колкото можех по–дълбоко, и не ме интересуваше дали е прекалено, нищо друго нямаше значение, освен да прониквам все по–навътре, докрай. Лицето й се сгърчи, Мария извика „Si, dai, cosi, si!“5, последната дума преля в провлечен нечленоразделен вик, усетих я, че свършва, после свърших и аз, тя сграбчи косата ми, притисна устните си към моите и продължи да вика в такт с трескавия ни ритъм.