Рейн-сан: Сеч [bg]

Усетих, че съм малко замаян. Нямаше проблем. Беше приятно. Реших, че трябва да започна да анализирам хората по това как се обличат, държат, ходят и разговарят и така да стигам по обратния път от външността до истинската им същност. Не само за да разбирам едва доловимите указания, а и за да мога да ги артикулирам — и после да ги имитирам като своеобразен камуфлаж, където и когато се наложи.

След десет минути тъкмо се бях справил с гимлета, когато отново чух вратата да се отваря. Погледнах натам. Този път беше Мария — приличаше на кинозвезда с черната си пола и риза. Носеше косата си вдигната. Дали с това искаше да ми покаже, че се срещаме по работа, обратното на онова, което щеше да загатва по–небрежната свободна прическа?

Или просто обичаше да носи косата си така. Кой можеше да знае, по дяволите? Щеше ми се да престана да я анализирам прекалено. Изправих се и й махнах с ръка.

Тя се усмихна, приближи се и ме целуна по бузите.

— Che eleganza!

Долових опияняващ аромат на парфюм. Беше си сложила парфюм… това означаваше ли нещо?

Пак я анализирах. Опитах се да се съсредоточа.

— Знам — казах аз. — Трябва да благодаря на приятеля си за отличната препоръка.

Мария се засмя.

— Барът е прекрасен, само че имах предвид теб! Направо нямаше да те позная!

Усетих, че се изчервявам като идиот.

— Купих си едно–друго. Радвам се, че ти харесва.

— Определено. Само се виж! Sei un figurino. Нали ти казах, италианската мода е върхът! Ако се обличаш така в музея, всички жени ще припадат по теб.

Стана ми приятно и в същото време бях заинтригуван.

— Как позна, че дрехите са италиански?

— А, по плата, кройката, качеството. Не че американците не правят хубави дрехи. Но кройките им скриват фигурата, а не я подчертават. Същото важи за британците. А французите прекаляват в обратната посока, защото се опитват да имитират италианците. Разбираш ли? С италиански дрехи изглеждаш… ммм… уверен. Показваш, че се радваш на живота, но не прекалено демонстративно. Е? Това на моето влияние ли се дължи?

Отново се изчервих. Държах се нелепо.

— Може би малко. След като ми обясни за смокинга.

— О, бях прекалено сурова към теб.

— Не, ни най–малко. Обичам да слушам такива неща. — Което си беше самата истина, макар да не очаквах тя да разбере причината.

Седнахме и Мария се озърна към празната ми чаша.

— Какво пиеш?

— Гимлет — като истински познавач отвърнах аз.

— Хмм. Обикновено предпочитам негрони. Как е гимлетът?

Усмихнах се.

— Не съм пил по–хубав.