Приливът на тайните [bg]

— Моето уважение, госпожо министър…

— Не ми говорете за уважение, Джайлс — разгорещи се Алексия де Вер. — Нали тъкмо в това е проблемът. Тези хора не знаят какво е уважение. Нито към нашите ценности, нито към институциите ни, нито към националния ни флаг. А ние сме прекалено страхливи, за да излезем срещу тях.

— Страхливи? — подметна министърът на земеделието. — Какво, по дяволите, може да знае една жена за това как се защитава проклетият флаг.

Алексия се обърна към него като гърмяща змия.

— Какво каза, Чарлз?

— Нищо.

— Не, не, кажи. Ако имаш да казваш нещо, моля те, сподели го с нас.

Шестимата мъже около масата се заспоглеждаха нервно като ученици, подценили учителя си. Бяха се събрали да обсъждат проблема със сезонните работници в земеделието, които демонстрираха на площада пред парламента. Протестите бяха започнали да излизат извън контрол. Предишната седмица двама албански берачи на цвекло се бяха изпикали върху флага на Великобритания — инцидентът стана главна тема в новинарските емисии и отново възпламени дебата за имигрантите, който вътрешното министерство можеше и да си спести. Всички бяха изнервени, но министърът на вътрешните работи изглеждаше особено напрегната тази сутрин. Горкият Чарлз Моузли, земеделският министър, изглеждаше така, сякаш е дошъл да му режат топките.

— Да не би да си мислите, че съм гражданин втора ръка, Чарлз?

— Не, разбира се, Алексия. — „Мисля, че си гадна кучка, както мислят и останалите в кабинета“.

— Хубаво. Защото последния път, когато проверих паспорта си, беше валиден толкова, колкото и твоят.

— Оценявам това, госпожо министър. Въпросът е, че никой от нас не вярва, че нахвърлянето върху тези двама младежи ще реши каквото и да било.

— Те са много бедни — каза бавно министърът на търговията и индустрията, сякаш обясняваше нещо простичко на малко дете. — На практика мизерстват.

— Неуместно — изпепеляващо отвърна Алексия. — Те са криминални вандали и пикаят на ръката, която ги храни. Превръщат правителството ни в посмешище.

Отиде до охладителя за вода и си наля в пластмасова чаша. Помъчи се да се успокои. Знаеше, че драматизира. Приемаше всичко прекалено лично. Бе прекарала тежка безсънна нощ след вчерашната си среща с комисар Грант и по някаква причина шестте враждебни кисели физиономии около масата тази сутрин я притесняваха повече от обичайно.

Предния ден бе демонстрирала спокойствие, не бе допуснала да покаже слабост пред сър Едуард Манинг и комисаря. Жените в политиката не можеха да си позволят да свалят гарда, никога. Но истината бе, че се страхуваше. В нея се бе загнездило мрачно предчувствие, от което не можеше да се отърси. Естествено, и преди бе получавала заплахи в качеството си на министър на затворите. Но тази работа с Уилям Хамлин и гласа от ада по телефона беше нещо различно.