Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Вие навярно няма да пиете повече, нали? — пита Бодендик.
— Ще пия — отговарям аз и сядам. — Виното започва да ми се услажда. Вие ме научихте на това. От сърце ви благодаря!
Бодендик с кисело-сладникава усмивка изважда бутилката от леда. Той за миг разглежда етикета, преди да ми налее — четвърт чаша. Собствената си чаша напълва почти догоре. Аз спокойно вземам бутилката от ръката му и доливам чашата си, докато се напълва също както неговата.
— Господин викарий — казвам аз. — В някои неща ние не сме чак толкова различни.
Бодендик неочаквано се разсмива. Лицето му разцъфва като божур.
— Наздраве! — казва тържествено той.
Бурята тътне и бушува. Светкавиците падат като безшумни саблени удари. Седя до прозореца на моята стая; всички писма на Ерна, превърнати в късчета, лежат пред мене в един издълбан слонски крак, който преди година ми подари вместо кошче за хартия околосветският пътешественик Ханс Ледерман, синът на майстор-крояча Ледерман.
Скъсах с Ерна. Изредих всичките й неприятни качества; емоционално и човешки я унищожих в себе си и за десерт прочетох няколко глави от Шопенхауер и Ницше. Но въпреки това бих предпочел да имам смокинг, автомобил и шофьор и, придружен от две-три известни артистки и с няколко стотин милиона в джоба, да се появя сега в „Червената мелница“, за да нанеса там смъртоносен удар на тази змия. Известно време си представям какво би станало, ако тя прочете утре във вестника, че съм спечелил голямата лотарийна печалба или съм бил тежко ранен при спасяване на деца в горящи къщи. После виждам светлина в стаята на Лиза.
Тя отваря прозореца и прави някакви знаци. Моята стая е тъмна, Лиза не може да ме види; значи, знаците не са за мене. Тя беззвучно казва нещо, посочва гърдите си, след това нашата къща и кима с глава. После светлината угасва.
Предпазливо се навеждам навън. Полунощ е и прозорците наоколо са тъмни. Само прозорецът на Георг Крол е отворен.
Аз изчаквам и виждам как портата на Лиза се раздвижва. Тя пристъпва навън, бързо се оглежда наляво и надясно и притичва през улицата. Облечена е с лека, пъстра рокля и държи обущата си в ръка, за да не издава никакъв шум. В същото време чувам как нашата порта се отваря внимателно. Трябва да е Георг. На портата горе има звънец и за да се отвори безшумно, трябва да се качиш на стол, да хванеш звънеца, да натиснеш надолу с крак дръжката на бравата и да я изтеглиш — един акробатичен номер, за който човек трябва да е трезвен. Аз знам, че тази вечер Георг е трезвен.
Чува се бъбрене; тракане на високи токове. Лиза, това суетно зверче, значи, пак е обула обущата си, за да изглежда по-прелъстителна. Вратата към стаята на Георг изскърцва леко. Я гледай! Кой можеше да очаква това? Георг — тази тиха вода! Кога е успял?
Бурята се връща. Гръмотевиците стават по-силни и изведнъж, като дъжд от сребърни талери, водата плисва върху паважа. Нагоре политат фонтани от воден прах и полъхва освежаваща хладина. Навеждам се от прозореца и гледам този кипеж на мокротата. Водата вече блика от водосточните тръби, светкавици я озаряват и при тяхното пламване и угасване виждам как от стаята на Георг голите ръце на Лиза се протягат в дъжда, после виждам главата й и чувам нейния дрезгав глас. Плешивата глава на Георг не виждам. Той не е поклонник на природата.
Вратата на двора се отваря от удар с юмрук. Мокър като мишка, фелдфебелът Кнопф се клатушка навътре. От шапката му се стича вода. „Слава богу — мисля си, — в такова време няма нужда да мия с кофа вода след неговите свинщини!“ Но Кнопф ме разочарова. Той въобще не поглежда жертвата си — черния обелиск. Проклинайки и замахвайки към дъжда като към рояк комари, той се скрива у дома си. Водата е неговият най-голям враг.
Вземам слонския крак и изсипвам късчетата хартия на улицата. Дъждът бързо отнася любовните брътвежи на Ерна. „Парите победиха — мисля аз, — както винаги, при все че нищо не струват.“ Отивам до другия прозорец и гледам в градината. Там голямото дъждовно тържество е в разгара си — някаква зелена оргия на чифтосването, безсрамна и невинна. При блясъка на далечните светкавици виждам надгробната плоча за самоубиеца. Тя е сложена настрана, надписът е издълбан и блести в злато. Затварям прозореца и запалвам лампата. Долу Георг и Лиза си шепнат. Изведнъж моята стая ми се вижда ужасно празна. Пак отварям прозореца, вслушвам се в безименното плискане и решавам да поискам от книжаря Бауер като възнаграждение за частните уроци на сина му през последната седмица някоя книга върху йогите, самоотричането и самозадоволяването. С дихателни упражнения хората успявали да постигнат чудеса.