Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Така прекарах зимата. Милите обноски и красотата на обитателите на къщата силно ме привързаха към тях — когато бяха нещастни, и аз се чувствувах подтиснат, когато се радваха, и аз споделях това чувство. Освен тях почти не виждах хора, а когато някой чужд човек се появеше в къщата, грубите маниери и нескопосаният вървеж само подсилваха в очите ми превъзходството на моите приятели. Забелязах, че старецът често се опитваше да ободри децата си, както ги наричаше понякога, да не се поддават на меланхолията. Разговаряше с весел глас и лицето му изразяваше доброта, която доставяше удоволствие дори на мен. Агата го изслушваше с уважение, понякога очите й се пълнеха със сълзи и тя ги избърсваше незабелязано, ала видях, че след увещанията на баща си тя придобиваше по-весел вид и разговаряше по-бодро. Но не и Феликс. — Той бе най-тъжният от тримата и дори на мен, неопитният, ми ставаше ясно, че е страдал повече от останалите. Но ако изразът на лицето му бе скръбен, гласът му беше по-весел от този на сестра му, особено когато се обръщаше към стареца.
Бих могъл да дам безброй много примери, които, макар и незначителни, характеризираха добре нрава на тези мили хора. Крайно мизерният живот не попречи на Феликс с радост да поднесе на сестра си дървото бяло цвете, показало се изпод снега. Рано сутрин, преди още да е станала, той почистваше снега, затрупал пътеката, по която тя отиваше до краварника, валеше вода от кладенеца, носеше дърва от навеса, където с голяма изненада откриваше, че запасът му е винаги подновен от невидима ръка. През деня, струва ми се, работеше за съседен фермер, защото често излизаше и не се прибираше до обяд, а дърва не носеше Или пък се трудеше в градината, но тъй като през зимата там имаше малко работа, често четеше на глас на Агата и стареца.
Отначало това четене силно ме озадачаваше, но постепенно открих, че както при говоренето, така и тук той произнася едни и същи думи. Затова предположих, че върху хартията той вижда знаци от речта, които са му ясни, и започнах пламенно да мечтая и аз да се науча да ги разбирам; но как можех да постигна това, след като ми бяха непонятни дори звуците, които тези знаци обозначаваха? Впрочем аз чувствително напредвах в това отношение, но не дотолкова, че да следя разговора им, колкото и да напрягах ума си: беше ми напълно ясно, че макар и да копнеех да се покажа, не биваше да правя това, преди първо да овладея езика им; ако умеех да говоря, те сигурно биха ми простили отблъскващия външен вид, защото бях осъзнал и това от контраста, който постоянно биеше на очи.
Любувах се на красотата на моите приятели, на грациозните им движения, на нежния цвят на лицето, но какъв ужас изпитах, когато видях собственото си отражение в прозрачната вода на водоема. Отначало се отдръпнах и не повярвах, че огледалната повърхност отразява именно мен, но като се убедих напълно, че това чудовище съм самият аз, изпълниха ме горчиви чувства на отчаяние и унижение. Уви. Аз все още не разбирах напълно фаталните последици от това злощастно уродство.
Слънцето ставаше все по-топло, дневната светлина се задържаше по-дълго, снегът се стопи и аз видях голите дървета и черната земя. Феликс имаше повече работа и заплахата от надвисналия глад изчезна. Храната им, както разбрах, беше проста, но здравословна и можеха да си я набавят в достатъчно количество. В градината се появиха нови растения, които те използуваха за храна, и с течение на времето броят им се увеличаваше.
Всеки ден по обяд старецът излизаше навън, подкрепян от сина си, стига да не валеше, както разбрах, че се казва, когато от небето се сипеше вода. Това се случваше често, но вятърът скоро изсуши земята и времето ставаше все по-приятно.
Моят живот в укритието ми оставаше непроменен. Сутрин наблюдавах жителите на къщата, а когато те се разпръсваха, всеки по своята работа, лягах да поспя; през останалата част от деня продължавах да ги наблюдавам. Когато те се оттегляха за през нощта, аз се отправях към гората да събера храна за себе си и дърва за тях, стига да имаше луна или звезди. На връщане, ако трябваше, почиствах пътеката от снега или изпълнявах други от Феликсовите задължения така, както го бях виждал да ги върши. По-късно научих, че работата, свършена от невидимата ръка, силно ги озадачавала, а веднъж или два пъти ги чух в такива случаи да произнасят думите добър дух или чудо; тогава обаче не разбирах тяхното значение.
Започнах вече да мисля по-ясно и мечтаех да открия чувствата и подбудите за постъпките на тези мили същества; горях от любопитство да науча защо Феликс има такъв нещастен вид и защо Агата е тъжна. Мислех си (жалък глупак), че може би ще съм в състояние да възвърна щастието на тези достойни хора. Когато спях или не бях в укритието си, пред очите ми продължаваха да се мяркат образите на почтения сляп баща, милата Агата и прекрасния Феликс. За мен те бяха висши същества, в чиито ръце реших да поставя един ден съдбата си. Във въображението си виждах хиляди картини за това как ще се появя пред тях и как ще ме приемат. Мислех си, че в първия момент ще ги отвратя, но после с кроткото си поведение и ласкави думи ще спечеля благоволението, а по-късно и любовта им.