Франкенщайн (Или новият Прометей)

Събудих се на сутринта и първата ми работа бе да изтичам при огъня. Открих го и лекият полъх на вятъра бързо го разпали. Това също ми направи впечатление, направих от листа нещо като ветрило и раздухах въглените, които почти бяха изгаснали. Когато нощта отново се спусна, с радост видях, че огънят е източник не само на топлина, но и на светлина и че същата тази стихия е много полезна за приготвянето на храна, тъй като захвърлената от скитниците храна се бе изпекла и имаше много по-добър вкус от плодовете, които берях от дърветата. Опитах се да приготвя храната си по същия начин и я поставих върху горящите въглени. Но плодовете се развалиха, докато орехите и корените станаха по-вкусни.

Впрочем храна намирах все по-трудно. Често прекарвах целия ден в търсене на един-два желъда, с които да залъжа острия си глад. Когато разбрах това, реших да напусна мястото, което до този момент ми бе служило за жилище, и да потърся друго, където по-лесно да задоволявам нуждите си. По време на това си преселване горчиво съжалявах за загубата на огъня, придобит съвсем случайно и който не знаех как да възпроизведа. Няколко часа размишлявах над тази сериозна трудност, ала бях принуден да се откажа от всякакви опити да я разреша. Увих се плътно в наметалото и тръгнах през гората по посока на залязващото слънце. Три дни вървях, докато излязох на едно открито място. Предишната нощ бе паднал дебел сняг и полетата представляваха равна бяла пелена. Тази гледка ме натъжи, а краката ми измръзнаха от студеното влажно вещество, покрило земята.

Трябва да е било около седем часа сутринта и умирах от желание да си намеря храна и подслон. Най-сетне забелязах върху едно възвишение малка колиба, явно строена от овчар. Не бях виждал такова нещо и с голямо любопитство разгледах постройката. Вратата бе отворена и аз влязох. До огъня бе седнал един старец и си приготвяше ядене. Като чу шум, той се обърна, ала щом ме съзря, изкрещя високо, побягна от колибата и хукна през полето с бързина, за която немощното му тяло на пръв поглед изглеждаше неспособно. Външният му вид беше различен от всичко, което бях виждал, а бягството му ме изненада. Затова пък колибата ме очарова — снегът и дъждът не проникваха в нея, подът бе сух и тя ми се видя чудесна — божествена обител, какъвто е бил Пандемониум13 за адските духове след мъките им в огненото езеро. Аз лакомо погълнах остатъците от закуската на овчаря, състояща се от хляб, сирене, мляко и вино. Последното впрочем не ми хареса. После умората ме повали, аз прилегнах върху купчина слама и съм заспал.