Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Нощта се спусна и Агата и арабката се оттеглиха рано. Когато се разделяха, Феликс целуна ръката на непознатата и каза: „Лека нощ, мила Сафи.“ Той остана доста до късно да беседва с баща си и от честото повтаряне на името й се досетих, че темата на разговора бе прекрасната гостенка. Много ми се искаше да разбера за какво става дума и напрягах всичките си сили, но напразно.
На сутринта Феликс се зае с работите си, а след като Агата приключи с всекидневните си задължения, арабката седна в краката на стареца, взе китарата му и засвири чудни мелодии, които изтръгнаха от мен сълзи и същевременно предизвикаха радост. Тя пееше, а плътният й глас се лееше и замираше като песента на славея в гората.
Като свърши, тя подаде китарата на Агата, която отначало отказа, а после изсвири проста мелодия, като припяваше с нежния си глас, но песента й много се отличаваше от чудното пеене на чужденката. Старецът слушаше очарован, после произнесе няколко думи, които Агата се опита да обясни на непознатата — доколкото разбрах, че нейната музика му е доставила огромно удоволствие.
Дните потекоха също така спокойно, както и преди, с единствената разлика, че на мястото на тъгата по лицата на моите приятели се изписа радост. Сафи беше винаги весела и щастлива; двамата с нея бързо напредвахме с езика, така че след два месеца аз започнах да разбирам повечето от думите, произнасяни от моите покровители.
Междувременно черната земя се покри със зеленина, зеленият килим се изпъстри с безброй цветя, радващи погледа и обонянието, а на лунната светлина светеха с бледо сияние; слънцето грееше по-силно, нощите станаха ясни и топли, а среднощните ми походи започнаха да ми доставят огромно удоволствие, макар да се наложи силно да ги съкратя заради късния залез и ранния изгрев на слънцето; защото аз никога не се осмелявах да изляза посред бял ден от страх да не се подложа на същото лошо отношение като в първото село, където опитах да вляза.
Дните си прекарвах в старателни занимания, за да науча по-бързо езика, и смея да се похваля, че напредвах по-бързо от арабката, която много малко разбираше и се обясняваше на развален език, докато аз разбирах и можех да възпроизведа всяка произнесена дума.
Едновременно с говоренето усвоявах и науката за писмените знаци, така както обучаваха чужденката; а това разкри пред мен необятно поле за удивление и възторг. Книгата, по която Феликс учеше Сафи, бе „Развалините на империите“ от Волней. Нямаше да разбера смисъла й, ако Феликс не даваше най-подробни обяснения, докато я четеше. Избрал това произведение, обясни той, защото помпозният му стил подражавал на източните писатели. Тази книга ми даде обща представа за историята и за няколкото съществуващи и до днес империи; чрез нея научих за нравите, начините на държавно управление, религиите и различните народи по света. От нея чух за мързеливите азиатци, за неизтощимия творчески гений на гърците, за войните и чудните добродетели на древните римляни, както и за по-късния им упадък и залеза на могъщата им империя, за рицарството, християнството и кралете. Узнах за откриването на Америка и плаках заедно със Сафи над печалната участ на коренните й обитатели.
Тези увлекателни разкази предизвикаха у мен и недоумение. Нима наистина човек е могъщ, добродетелен и велик и същевременно порочен и подъл? Понякога ми се струваше въплъщение на злото начало, а друг път благороден и подобен на бог. Да бъдеш велик и да вършиш добро, ми изглеждаше най-голямата чест, достъпна за мислещо същество; да си порочен и подъл, като много от описаните в книгата хора, ми се виждаше най-голямото падение, участ, по-жалка от тази на сляпата къртица или безобидния червей. Дълго време не можех да проумея как е възможно човек да убива себеподобните си или защо са необходими закони и правителства; но като чух разказите за престъпления и кръвопролития, спрях да се чудя и потръпнах от отвращение и погнуса.
Всеки разговор между обитателите на къщата ми разкриваше нови чудеса. Като слушах обясненията, които Феликс даваше на арабката, овладявах странното устройство на човешкото общество. Научих за неравенството на съсловията, за огромни богатства и жалка нищета, за чинове, произход и благородна кръв.
Всичко това ме караше да се замисля за самия себе си. Разбрах, че хората ценят най-много знатното и неопетнено име, съчетано с богатство. Човек може да е уважаван, ако притежава само едното от тези достойнства, но лишен и от двете, се счита, с много редки изключения, скитник и роб, обречен да пропилява силите си за обогатяване на малцината, избрани от съдбата. А аз кой съм? За произхода и родителите си не знаех нищо, но знаех, че нямам нито пари, нито приятели, нито имущество. На всичко отгоре притежавах отблъскващо уродлива, гнусна външност и дори не бях от същата порода като всички хора. Бях по-силен от тях и можех да преживея с по-груба храна, понасях краен студ и жега с по-малко последствия за тялото си, на ръст бях значително по-висок. Като се оглеждах наоколо, никъде не виждах и не чувах за себеподобни. Нима бях чудовище, петно върху лицето на земята, от което всички бягаха и се отричаха?