Траперът „Лешоядовия клюн“
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Траперът „Лешоядовия клюн“». Краткое содержание книги:
Най-напред изпратиха петима изпитани мъже и същевременно добри ездачи до Монклова, за да уведомят Хуарес за събитията. Те потеглиха веднага, поемайки по път, по който нямаше опасност да срещнат французи.
Сетне Бизоновото чело потърси вторият вожд на мищеките.
— Аз ще напусна хасиендата с моите приятели — извести го той. — Следователно моят брат е единственият предводител и главатар, който остава. Нека той закриля добре Арбелец и да отведе при Хуарес децата на мищеките, още щом дойде.
— Накъде отива моят брат? — попита вождът.
— Не зная.
— Кога ще се върне?
— И това не зная.
— Няма ли да вземе воини да го придружават?
— Биха могли да яздят с мен десет мъже, които умеят добре да разчитат следи. Повече не са ми необходими.
С това всичко бе уговорено. След един час седмината бели и двамата главатари, придружени от десет мищеки, се отдалечиха яздешком от хасиендата.
5. Доктор Хиларио
Недалеч от северната граница на провинция Сакатекас е разположено малкото градче Сантяго. Само по себе си то с нищо не е забележимо, ала все пак ще бъде често споменавано, защото горе в планината, в чието подножие лежи, се издига старинна двукорпусна постройка, която и до днес се обозначава като Манастира дела Барбара, макар манастирът да е секуализиран и сега да служи за мирски, а не за религиозни цели. Той е лечебно заведение за умопомрачени и някои телесни заболявания.
В градчето цареше оживление. Причината бе настанилият се преди няколко дни тук френски отряд. Дошли от север, тези хора нямаха нито оръжия, нито къквто и да е предмет от военната екипировка. Не след дълго се разбра, че този отряд е съставлявал гарнизонът на Чиуауа и е бил принуден от Хуарес да капитулира и положи клетва, че повече няма да се бие срещу него.
Комендантът на този излязъл в запаса отряд бе изпратил бърз куриер до Главната квартира и до завръщането му бе принуден да квартирува тук.
Но за всичко това много не се говори. Необикновеното, което бе ангажирало вниманието на града, бе обстоятелството, че с тези хора бе пристигнала една дама с такава ослепителна красота, че предизвика буря от завист при жените и френезия у мъжете, въпреки че я бяха виждали едва два пъти в църквата.
Още по-странно бе, че тя не потърси жилище в града, а там горе в стария манастир, и то при настоящия управител на клиниката Хиларио, когото всички познаваха, но никой не го обичаше.
Беше вечер и сеньор Хиларио седеше в килията си, приведен над стари медицински текстове. Стаичката беше извънредно скромно подредена. Единственото, което обръщаше внимание тук, бяха множеството ключове, висящи наоколо по стените. Самият той беше дребно, суховато човече с плешива глава. Гладко избръснатото му лице излъчваше злост, напомняща някой булдог. Беше може би в началото на шестдесетте, но още жизнен.
По едно време на вратата тихо се почука. Въпреки това той чу веднага и по лицето му плъзна усмивка, усмивка, чието естество трудно може да се опише.
— Влез! — обади се той с най-любезния тон, на който беше способен.
Вратата се отвори и кой влезе? Сеньорита Емилия, шпионката на президента Хуарес от Чиуауа.
— Добър вечер! — поздрави тя.
— Най-сърдечно добре дошла, прекрасна сеньорита! — отвърна онзи, като затвори книгата и се надигна от стария стол.
— Надявам се все пак, че не преча — усмихна му се.
— Да пречите, сеньорита? Как можахте да си го помислите! Аз по всяко време съм на ваше разположение. Та нали и затова си позволих у вас да ви запитам дали ще имате благоволението да споделите вечерния ми шоколад.
— И аз с удоволствие приех поканата, защото намирам повод да поразсея вечерната скука с малко приказки.
— О, ама за тази скука вие самата сте си виновна. Защо се настанихте при мен, а не долу в града? Там не биха ви липсвали развлечения.