Кралят

Движението на въздуха, миризмата ѝ и звукът от стъпките на босите ѝ крака – всичко това му казваше, че е приклекнала и се кани да се приближи към него. Той се стегна и отпусна тежестта на тялото си в бедрата, наслаждавайки се на усещането от обтегнатите мускули, поели сигурно тежестта на сто и двайсет килограмовото му тяло. Долепи лакти до себе си, изчака тя да се приближи и замахна право напред. Със светкавичните си рефлекси и преимуществото на зрението, сестрата на Ви избег­на юмрука му и го стисна през кръста.

Пейн не удряше като момиче, независимо дали използваше юмруци, крака или цялото си тяло. Беше по-скоро като да те блъсне джип и колкото и топките на Рот да искаха да бъде другояче, ударът ѝ попадна право в целта.

Той изруга и се просна по гръб на тепиха като някой женчо. Не че щеше да остане дълго така.

Което се оказа проблем.

Докато се сгромолясваше, си припомни как бе паднал от леглото в апартамента… и това начаса отприщи истинска агресия – само за миг вече не ставаше дума за тренировки, поддържане на формата или упражнение. Воинският инстинкт беше отключен между него и спаринг-партньорката му.

С ръмжене, отекнало из цялата зала, той я стисна с желязна хватка над лактите, оттласна я от себе си и я повали по лице на тепиха.

Пейн беше силна жена, с железни мускули и смъртоносна, ала не можеше да се мери с мощта и размерите му… особено когато той я възседна и обви ръка около шията ѝ. Стиснал гърлото ѝ в сгъвката на лакътя си, Рот сключи свободната си ръка около силната си китка и увеличи натиска.

Лесъри. Врагове. Трагичната смърт, променила хода на живота му… и този на други. Отчуждеността, появила се между него и неговата шелан. Сексуална неудовлетвореност. Подозрение. Бет криеше нещо от него.

Хронично раздразнение, което бързо се превръщаше в безпокойство и никога не го напускаше.

Страх. Непризнат, погребан дълбоко и отровен.

Самоомраза.

На черния фон на слепотата му всичко изведнъж побеля, надви го ярост, която нямаше къде да се излее. Резултатът бе прилив на далеч по-страховита сила, отколкото мускулите и костите му притежаваха. Пейн заби нокти в ръката му, борейки се, все едно е в плен на предсмъртен гърч, ала Рот не усещаше нищо.

Искаше да убива. И щеше да го…

– Рот!

Също както съпротивата на Пейн, който и да викаше името му, за него беше без значение. Той бе стъпил здраво на пътя към убийството, всякаква представа какво се случва около него бе изгубена в…

Някой се приближи и го задърпа, виковете ставаха все по-силни.

Под него Пейн бе започнала да се предава, съпротивата бавно напускаше тялото ѝ, тази вечна неподвижност – именно онова, за което жадуваше яростта в гърдите му. Още мъничко, само толкова бе необходимо. Още малко натиск. Още…

Силен, ритмичен звук се разнесе точно пред лицето му. Отново и отново, и отново, като барабан, биещ на съвършено еднакви интервали. Единственото, което се промени, беше звукът от ударите му. Той се усилваше.

Или пък постепенно проникваше през мъглата на яростта му.

Рот се намръщи. Вдигна глава и за миг престана да стиска така силно.