Уравнения на живота

Продължи през суматохата на пазара и стигна до Инър Съркъл, вътрешен път, който представляваше безкраен кръг в самото сърце на лабиринта от домики. Някои хора, водени от лудост или вина, обикаляха по Инър Съркъл, докато не се свличаха от изтощение. А други ги изчакваха да паднат, след което претърсваха труповете им. Имаше и такива, дето хич и не изчакваха толкова дълго.

Това беше Риджънтс Парк.

Петрович откри стълбище номер осем и се заизкачва по него. Продължи нагоре, докато обитателите на стълбището не оредяха съвсем и коридорите се опразниха. Имаше последна стена от светлина и после нищо друго освен тъмнина. Той бръкна в чантата си за малък ключодържател фенерче.

Синята светлинка не представляваше нищо повече от точка, но това му беше достатъчно, за да се ориентира. Той продължи да върви, докато не стигна до врата с механична кодова ключалка. Захапа със зъби фенерчето и отмести капачето на контролното табло на системата за заключване.

На таблото бяха изписани цифри от нула до девет, наредени в кръг, а кодът беше напълно разгадаем за всеки, който си знаеше работата. Какво друго би могло да пази богатството на Петрович освен Златното сечение ?

Той натисна последователно бутоните, като се ослушваше за тихото изщракване на механизма след всяко натискане: едно-шест-едно-осем-нула-три-три-девет-осем-осем-седем-четири. Чу се най-деликатният звук, почти като въздишка, и той натисна силно дръжката на вратата под ключалката. Лостовете от другата страна се отместиха и я освободиха от касата, а той залитна и влезе.

Въздухът беше топъл и застоял, но сух; гробница на фараон.

Вътре той се подпря на вратата и я усети как застърга пода, докато се затваряше. Лостовете отново се върнаха на място с кънтене. Петрович вдигна единствената си искрица светлина: контейнерът беше празен с изключение на сандъка в отсрещния ъгъл. Всичко беше точно както го беше оставил.

Той стъпи върху капака на сандъка и заопипва над себе си. Високо горе на стената имаше забит гвоздей. Той го хвана и го въртя наляво-надясно, докато не се разхлаби и успя да го отмести настрани. До него имаше още един, по-трудно подвижен, но най-накрая и той поддаде и се отмести.

Петрович удари с длан между тях, но забрави да извърне глава или да затвори очи. Ярка светлина блесна и го заслепи, заля целия домик и прогони всяка сянка.

Той седна на сандъка, свали си очилата и попи с ръкав плувналото си в пот лице. Изключи фенерчето, после отново се качи и се изпъна на пръсти, за да огледа навън.

Намираше се на най-високото ниво от контейнери, точно на върха, и оттук можеше да обхване с поглед цялата дъга от Метрозоната от югозапад до северозапад, замъглена и неясна в ниското, но върховете на небостъргачите бяха чисти и така изглеждаха измамно близо. Кулата на Ошикора се падаше на юг извън кръгозора му, но ако присвиеше силно очи и си го пожелаеше, можеше почти да различи едва доловимия наклон на земята, огъната и премазана от тежестта на сградите, и долината на Темза, която се простираше отвъд кордона на М25 в необитаемата пустош на Аутзоната.