Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Запознах се с нея там. С нея, и с още двама. След това слязохме заедно. И ето ме пак в страната на живите.
— А защо си искал да скочиш?
— Просто прищявка.
— Сигурен съм, че си имал причина.
— Имах. Просто се шегувам. Прочети досието ми. Запознай се със събитията напоследък.
— Мислех, че сме обърнали нова страница. — Страхотно се трогвам всеки пък, когато заговори в първо лице множествено число. Чувал съм всичките му дрънканици: „Откакто излязохме от затвора…“, „Откакто ни се случи онази неприятност с тийнейджърката…“. Ако бях скочил, щях да съжалявам за едно-единствено нещо, а именно, че никога нямаше да чуя Тео да казва: „Откакто се самоубихме…“ или пък „След погребението ни…“
— Мислили сте грешно.
Последва умислено мълчание.
— Господи! Ами сега какво?
— Ти си агентът. Май това слага край на творческите възможности.
— Ще помисля малко и ще ти се обадя. Между другото, бащата на Джес се опитва да се свърже с теб. Звъня тук, но му казах, че политиката на агенцията е да не даваме личните номера. Правилно ли съм постъпил?
— Правилно си постъпил. Дай му, обаче, номера на мобилния ми. Няма защо да го избягвам.
— Искаш ли ти да му се обадиш? Оставил е номера си.
— Казвай.
Докато говорех по телефона с Тео, и бившата ми съпруга, и бившето ми гадже оставиха съобщения. Не се бях сещал нито за едната, нито за другата, докато Тео ми четеше статията; ето че изведнъж ми се догади. Започвах да разбирам важната истина покрай това самоубийство: провалът може да те нарани не по-малко от успеха, да не говорим, че най-вероятно ще роди много повече гняв, защото няма мъка, с която да го потушиш. По всичко личеше, съдейки по тона на съобщенията, че бях загазил яко.
Първо се обадих на Синди.
— Противен егоистичен идиот — провикна се тя.
— Не знаеш нищо освен това, което си прочела във вестника.
— Ти май си единственият човек на този свят, когото вестниците разкъсват на парчета за верни неща. Ако напишат, че си спал с петнайсетгодишна, значи е така. Ако напишат, че си се търкалял пиян на улицата, значи е било точно така. Не им трябва да си измислят каквото и да е за теб.
Доста точно наблюдение. Тя беше права: нито веднъж не ми се беше случвало да стана жертва на празни клюки или измислици. Като се замислите, това бе едно от най-унизителните неща през последните няколко години. Ако вестниците тръбяха какви ли не гнусотии за мен, всяка дума от въпросните гнусотии беше самата истина.
— Така че предполагам — продължи тя, — че отново са нацелили. Бил си на покрива на онази сграда и си имал намерение да се хвърлиш. А вместо това си слязъл с момиче.
— Накратко казано е така.
— Ами дъщерите ти?
— Те знаят ли?
— Още не. Само че някой в училище ще им каже. Винаги става така. Какво да им кажа?
— Може би аз трябва да поговоря с тях.
Синди излая. Този лай, поне така подозирам, трябваше да бъде подигравателен смях.
— Кажи им каквото искаш — продължих аз. — Кажи им, че татко им е бил тъжен, а след това отново се е развеселил.
— Великолепно. Ако имахме деца по на две години, това щеше да бъде съвършеното обяснение.
— Не знам, Синди. Искам да кажа, че след като не мога да ги виждам, значи проблемът не е мой, нали? Ти се оправяй както знаеш.
— Копеле гадно.
Това бе краят на телефонния ни разговор. След като тя отказваше да ме допусне да участвам във възпитанието на дъщерите, бе излишно да подчертавам, че това ме съсипва. Както и да е. Поне се разкара от телефона.
Не знам какво още дължа на дъщерите си. Още преди години се отказах от пушенето, защото по онова време знаех, че им го дължа. Само че след като заформиш каша като тази, която аз сътворих, пушенето май е последна грижа — така че пропуших отново. Ето на това му се вика пътешествие: от отказването на цигарите — отказваш се, защото искаш да защитиш децата си от загуба за колкото е възможно повече време — до спора с майка им за най-подходящия начин, по който до им съобщиш за опита си за самоубийство. Относно подобни разговори никой не ни бе споменал и дума в курса, на който ходихме, след раждането им. За всичко е виновно разстоянието. Аз се отдалечавах все повече, а момичетата се смаляваха, докато накрая се превърнаха в малки точици и не успявах да ги видя, и буквално, и преносно. Не успяваш да си представиш лицата им, нали, не и когато се превърнат в онези малки точки, така че не се налага да се притесняваш дали са щастливи или тъжни. Тъкмо поради тази причина убиваме мравките. И така, след известно време самоубийството започва да се превръща в смислена възможност, в начин, който нямаше да бъде възможен, ако се вглеждаше в очите си всеки ден.