Джулиет гола

— Какво?

— Онова момче до тоалетната. Май те позна.

— Екстра. Напоследък не ми се случва често. Ще се повеселим ли?

— Как?

— Ще измисля нещо.

После стана твърде шумно за разговори и Тъкър се потисна. Беше се опасявал от такова униние. Заради това и не бе искал да излезе. Прекарваше дълго време в безделие, но за него безделието бе възможно единствено ако не мислиш, докато не правиш нищо. Проблемът в това да отидеш някъде с жива музика е, че няма какво друго да правиш, освен да мислиш, ако не изпаднеш в някакво интуитивно или интелектуално въодушевление, а Тъкър усещаше, че „Крис Джоунс Бенд“ не е в състояние да накара хората да забравят кои са и как са стигнали дотам въпреки цялото си потно усърдие. Посредствената и шумна музика те затваря вътре в самия теб, кара те да бродиш из собствения си ум, докато не започнеш да мислиш, че си на път да го загубиш. Седемдесет и пет минути насаме със себе си бяха достатъчни, за да успее да си припомни всяка мисъл, към която не би искал никога да се върне отново. Бе мислил за Кат и Джаксън, бе си припомнил всички прецакани бракове и деца; успоредно с това се простираше професионалната пустош на последните двайсет години като ръждясали релси покрай задръстена от трафика магистрала. Хората подценяват бързината на мисълта. Напълно постижимо е да се направи преглед на всички сериозни злополуки в един човешки живот в рамките само на един средно дълъг сет на кръчмарска банда.

Когато бандата помаха на малцината аплодиращи и слезе от сцената, Джон ги последва и хлътна във вратата отстрани. Няколко минути по-късно ги изведе обратно за бис.

— Както някои от вас знаят, от доста време не съм правил това — каза Джон в микрофона. Няколко души в бара се изсмяха, защото знаеха за какво става дума или защото бяха чували неговото пеене по-рано. Тъкър гледаше момчето. То вече бе на крака и си проправяше път към мястото пред сцената. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от вълнение. Джон грабна стойката на микрофона, кимна на бандата и те направиха най-добрата имитация на „Крейзи хорс“, на която бяха способни, поднасяйки малко грубо, но разпознаваемо изпълнение на „Фермерът Джон“. Фъкър звучеше ужасно: прекалено силно, фалшиво и откачено, но това очевидно нямаше никакво значение за младия почитател, който подскачаше насам-натам от вълнение и непрекъснато снимаше с камерата на мобилния си телефон. Джон завърши с тромав скок във въздуха няколко секунди след последния акорд на бандата и се ухили доволно към Тъкър.

Момчето спря Джон, докато се връщаше към масата, и той поговори минута-две с него.

— Какво му каза?

— Наговорих му някакви дивотии. Но няма значение, нали ги говори Тъкър Кроу.