Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Фактът, че успях да заема трона — отвърна той. — Опитай да ми го отнемеш.
Послушах го.
Замахнах към главата му и той отби удара ми, а аз парирах неговия опит да ме прониже в сърцето и извъртях меч към китката му.
Ерик ме избягна и ритна между нас малка табуретка. Махнах я от пътя с десния си крак, като се надявах да улуча лицето му, ала не успях и той отново премина в настъпление.
Отблъснах атаката му и той — моята. Няколко пъти нападах и парирах.
После опитах една хитра комбинация, научена във Франция, която се състоеше от нападение, финт в четвърта позиция, финт в шеста и мушване с промяна на посоката към китката.
Порязах го и кръвта рукна.
— Ах ти, омразен брат! — отстъпи Ерик. — Доложиха ми, че Рандъм те придружава.
— Вярно е — потвърдих аз. — Немалко от нас се сплотиха срещу теб.
Тогава той се впусна в атака, принуди ме да отстъпя и изведнъж почувствах, че въпреки всичките ми упражнения Ерик все още е по-голям майстор. Той беше може би най-великият фехтовач, срещу когото се бях изправял. Внезапно ме завладя увереност, че не бих могъл да го победя и започнах отчаяно да се защитавам, като отстъпвах със същата скорост, с която той ме притискаше, стъпка по стъпка. И двамата бяхме учили с векове при най-големите майстори на меча. Най-добрият сред живите беше брат ни Бенедикт, но той не беше тук да помогне, на единия или на другия. Затова сграбчих с лявата си ръка от бюрото каквито дреболии ми попаднаха и ги хвърлих към Ерик. Ала той с лекота ги избягна и продължи настъплението си, докато аз продължавах да се извъртам към лявата му страна, без да изпускам от очи острието на неуморния му меч. Започна да ме обзема страх. Той беше блестящ. Ако не го мразех толкова много, бих аплодирал неговото изпълнение.
Продължих да отстъпвам, а страхът и увереността ме завладяваха все по-силно: осъзнах, че не мога да го победя. Той владееше меча по-добре от мен. Проклинах се за това, но не можех да го променя. Пробвах още три неочаквани атаки и всеки път бях отблъсван. Той парираше и ме принуждаваше да отстъпвам пред неговото нападение.
Не оставайте с погрешно впечатление. Аз съм дяволски добър. Просто него изглежда го биваше повече.
В този момент от съседната зала долетяха разтревожени гласове и възклицания. Пристигаха наемниците на Ерик и ако той не ме убиеше преди тяхното идване, то бях сигурен, че те щяха да свършат тази работа — най-вероятно с някой арбалет.
От дясната му китка капеше кръв. Ръката му все още бе твърда, но имах чувството, че при други обстоятелства, като запазвам отбранителна позиция, бих могъл да го уморя достатъчно при подобна рана на китката, за да проникна зад защитата му в подходящия момент, когато действията му започнат да стават по-бавни.
Изругах под нос и Ерик се засмя.
— Беше глупаво от твоя страна да идваш тук.
Той не забеляза какво правех, докато не стана прекалено късно. (Аз се придвижвах заднешком и опрях гръб на вратата. Рисковано беше да не си оставя никакво място за отстъпление, но все пак бе за предпочитане пред сигурната смърт.)
Успях някак с лявата си ръка да пусна резето. Вратата беше огромна и тежка и сега щеше да им се наложи да я разбият, за да проникнат вътре. Така щях да разполагам с още няколко минути. Ала по този начин се сдобих и с рана на рамото, от атаката, която успях да отблъсна само частично, докато се занимавах с резето. За щастие пострада лявото ми рамо. Ръката с меча остана незасегната.
Усмихнах се с демонстративна самоувереност.
— Май ти постъпи глупаво, като се напъха тук. Сам знаеш, че започваш да ставаш по-бавен — и се хвърлих в яростна, бърза, ожесточена атака.
Ерик ме отблъсна, но му се наложи да отстъпи с две крачки.
— Раната вече ти въздейства — добавих аз. — Ръката ти отслабва. Сигурно усещаш как силата я напуска…
— Млъкни! — изкрещя той и разбрах, че съм успял да го стресна. Това увеличава с няколко процента шансовете ми, реших аз, и го притиснах с всички сили, като съзнавах, че не бих могъл дълго да поддържам това темпо.
Но Ерик не го съзнаваше.
Бях посял семената на страха и той се огъна под стремителната ми атака.
По вратата се стовариха удари, ала за известно време можех да не се притеснявам от това.
— Ще те убия, Ерик — упорствах аз. — Станал съм по-издържлив от преди и този път ще си го получиш, братко.