Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Навлязох в нова крива и, докато бавно напредвах по нея, имах усещането че вървя в туткал.
Едно, две, три, четири… вдигах огнените си ботуши и отново ги отпусках долу.
Главата ми туптеше, а сърцето ми сякаш щеше да се разпадне на парченца.
Амбър!
Спомних си Амбър и изведнъж ми стана по-леко да вървя.
Амбър беше най-великият град, който винаги бе съществувал и винаги щеше да съществува. Амбър винаги е бил и винаги ще бъде, и всеки друг град, навсякъде другаде беше само хвърлена сянка от някоя фаза на Амбър. Амбър, Амбър, Амбър… аз те помня. И никога вече няма да те забравя. Предполагам, че дълбоко в себе си, не съм те забравил и през всичките тези векове, в които се скитах по сянката Земя, защото често нощем сънищата ми бяха смущавани от образи на твоите зелени и златни островърхи кули и просторните ти тераси. Помня широките ти булеварди и пълните с червени и златни цветя паркове. Помня уханието на въздуха ти, храмовете, дворците и удоволствията, които ти предлагаше, предлагаш и винаги ще предлагаш. Амбър, безсмъртният град, от който всеки друг град е взел формата си, аз не мога да те забравя, дори сега, нито ще забравя деня върху Лабиринта в Ребма, когато си те спомних сред твоите отразени стени, току-що нахранил се след дълго гладуване и след ласките на Мойри, но нищо не може да се сравнява с удоволствието и любовта предизвикани от спомена за теб; и дори сега, докато стоя и съзерцавам Царството на хаоса и разказвам тази история на единствения, който присъства, за да я чуе и евентуално да я повтори, та да не умре и тя, ако аз загина там; дори сега си спомням с любов за теб, града, който съм роден да управлявам…
Десет крачки, после пътят ми бе преграден от преплетени в нежни филиграни пламъци. Потопих се в тях, а потта ми изчезваше сред водата в мига, в който избиваше.
Беше трудно, толкова дяволски трудно — струваше ми се, че изведнъж са се появили мощни течения, които заплашваха да ме отнесат от Лабиринта. Не спирах да се боря и да им устоявам. С инстинкта си долавях, че да напусна Лабиринта преди да съм завършил пътя си ще означава моята смърт. Не смеех да откъсна очи от осветените места пред мен, за да погледна докъде съм стигнал и още колко ми остава.
Теченията отслабнаха и ме заля нова вълна спомени, спомени за живота ми като принц на Амбър… Не, няма да ги споделям, те са мои, някои зли и жестоки, други може би благородни — спомени, които стигаха до детството ми в огромния дворец на Амбър, над който се развява зеления флаг на баща ми Оберон, с изправен на задните си крака бял еднорог, обърнат надясно.
Рандъм бе минал през Лабиринта. Дори Дирдри го бе направила. Следователно и аз, Коруин, щях да успея, независимо от препятствията.
Излязох от преплетените във филиграни пламъци и тръгнах по Голямата крива. Силите, които оформят вселената, се стовариха върху мен и ме тласнаха в свят на невероятни представи.
Аз, обаче, имах предимство пред всички други, опитвали да минат по този път. Знаех, че съм го правил преди и затова бях сигурен, че ще успея. Това ми помагаше да устоя на неестествения страх, който ме обгръщаше като черен облак, после изчезваше само за да се появи отново, с удвоена сила. Вървях през Лабиринта и си спомнях всичко, възобнових в паметта си целия ми живот преди вековете прекарани на сянката Земя, припомних си и други места сред Сенките, много от тях изключителни и скъпи за мен, както и един свят, който обичах най-много след Амбър.
Извървях още три криви, една права линия, минах под низ островърхи арки и отново започнах да съзнавам нещата, които всъщност никога не бях забравял: имах власт над Сенките.
Десет завоя, от които ми се замая главата, още една ниска арка, права линия и Последния воал.
Стана кошмарно трудно да вървя. Всичко се опитваше да ме избута встрани. Водата беше ледено студена, после като че ли завря. И сякаш през цялото време ме блъскаше. Борех се с всички сили и продължавах да слагам единия крак пред другия. Искрите взеха да достигат на височина до кръста ми, после до гърдите, до раменете. Влизаха ми в очите. Бяха навсякъде около мен, вече почти не виждах пътеката.