Warcross

След това наборът преминава като вихрушка. И щом свършва и останалите започват да се изнизват от стадиона, идват бодигардове, за да изведат уайлдкард играчите и професионалните отбори през специални изходи. Вървя сред тишина и вцепенение, макар и всеки, покрай когото минавам, да ме гледа втренчено, а някои от останалите уайлдкард играчи идват да ме поздравят. Усмихвам им се в отговор и не знам какво да кажа. Подсъзнателно все така мисля за онази фигура.

Може да е бил един от другите двама ловци на глави. А може да е бил… Нула. Моята мишена.

— Госпожице Чен! — повиква ме един от разпоредителите, протяга ръка към мен и ми махва. — Насам, моля!

Последвам го механично. Зад мен Зиги и Юебин ми махват за сбогом и хукват след друг разпоредител, който събира всички новопостъпили в „Демоничната бригада“ и „Преследвачи на бурята“.

— Чао! Ще се видим в някоя игра! — подвиква ми Юебин. Махвам му в отговор.

Отвеждат ме към очакваща ме кола — едно от десетината лъскави черни возила, наредени в колона пред частен страничен изход. Една тайфа фенове обаче се е досетила къде да чака и щом неколцина от нас излизат навън, те вдигат плакатите си и започват да ни крещят и да протягат химикалки и бележници. Зад гърба ми Ашър Уинг излиза от изхода с двама помощници. Във виртуалната реалност аватарът на Ашър стои на крака, в действителността той е парализиран от кръста надолу и седи в сигурно най-скъпата инвалидна количка на света. Сега съм достатъчно близо до него и мога да позяпам поръбените ѝ с чисто злато краища и персонализираните допълнения от кожа с гравюри.

Поглеждам пак лицето му и се питам дали да се кача при него да го поздравя като хората, но се въздържам, когато той намига на една поруменяла фенка и изхвърчава с количката обратно сред тълпата, за да се снимат с него. Тълпата почти го поглъща, преди ръцете на охранителите да избутат всички обратно зад линията на зяпачите. После ме качват в една кола и моят миг отминава. Ще трябва да го хвана по-късно, когато отборът ни се събере.

Колите потеглят една по една и всяка поема в една и съща посока, по един и същи път. Знам къде отиваме — гледала съм го по телевизията десетина пъти. В сърцето на Токио се намира затвореният квартал Меджиро, където луксозен комплекс с охраняем портал приютява Warcross отборите по време на турнира. Пътят дотам не ни отнема много време. Щом спираме пред бариерата, по тротоарите се струпват репортери и фенове, вдигнали високо телефоните си, а в небето се носят малки дронове и се стараят да заснемат възможно най-много видеоматериал. Няколко дрона долитат прекалено близо до портала и когато се опитват да минат оттатък, все едно се удрят в невидим щит, който ги вади от строя, и те политат с трясък към земята, преди да успеят да влетят в заградения имот.