Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Челният отряд препусна доколкото му позволяваше мракът, който още бе непрогледен въпреки предсказанията на Видфара. Мери яздеше зад Храброшлем, вкопчен в него с лявата ръка, а с другата се мъчеше да разхлаби меча в ножницата. Сега усещаше горчивата истина в думите на стария крал: що би сторил в битката, Мериадок? „Само това — помисли си той, — да преча на един конник и да се надявам, че ще се удържа в седлото, та да не ме стъпчат препускащи копита!“
Вече нямаше и левга до мястото, където някога се издигаше външната стена. Скоро я наближиха — прекалено скоро според Мери. Избухнаха диви крясъци, задрънча оръжие, но това бе за кратко. Малцината орки, заети да рушат стените, бяха смаяни и бързо паднаха под меча или се спасиха с бягство. Пред руините на северната порта кралят отново спря. Първият еоред наближи отзад и го обгърна от всички страни. Храброшлем се придържаше край краля, макар че отрядът на Елфошлем оставаше далече надясно. Хората на Гримболд завиха на изток и минаха през широк пролом в стената.
Мери надникна иззад гърба на Храброшлем. В далечината, може би на десетина мили напред, бушуваше огромен пожар, но на по-малко от левга между него и Конниците се виеше широк огнен полукръг. Почти нищо друго не се различаваше из мрачната равнина и засега Мери не забелязваше надежда да зазори, нито пък усещаше вятър, бил той стар или нов.
Роханската армия безшумно пое през полята на Гондор, нахлувайки бавно, но неумолимо като мощен прилив през проломите в стената, смятана някога за сигурна защита. Но мисълта и волята на Черния капитан се впиваха изцяло в загиващия град и още не бяха пристигнали вестоносци да го предупредят, че в плановете му има грешка.
След малко кралят отклони хората си на изток, за да минат между крайните ниви и огньовете на обсадата. Все още никой не ги спираше и Теоден задържаше сигнала. Най-после отново спря. Градът вече бе наблизо. Сред мириса на пожарища из въздуха се носеше сянката на смъртта. Конете бяха неспокойни. Ала кралят седеше неподвижно на Снежногрив, загледан към гибелта на Минас Тирит, сякаш внезапно го бе обзела тревога или страх. Като че старостта го бе смалила и укротила. Мери на свой ред усети непоносимата тежест на ужас и съмнение. Сърцето му биеше бавно. Колебливото време сякаш бе застинало в равновесие. Късно идваха! Късно се оказваше по-лошо, отколкото никога! Навярно Теоден щеше да се изплаши, да преклони старческа глава, да се обърне и да потърси убежище сред хълмовете.
И изведнъж Мери най-сетне усети, че вече няма съмнение — промяната бе настъпила. Вятърът вееше в лицето му! Мъждукаше зора. Далече, далече на юг смътно се виждаха облаци — сиви провлечени грамади, понесени през небосвода. Отвъд тях се разгаряше утро.
Но в същия миг избухна ослепителна светлина, сякаш мълния бе ударила пред Града. За една безкрайна секунда крепостта отчетливо се възправи на хоризонта в бяло и черно, високата кула блесна като игла, сетне мракът отново се склопи и над полята затътна мощен гръм.
При този звук прегърбеният силует на краля изведнъж трепна и се изправи. Отново бе снажен и горделив, надигна се на стремената и гръмко се провикна с ясен глас, какъвто до днес не бе излитал от устните на простосмъртен мъж:
С тия думи той грабна рога на своя знаменосец Гутлаф и засвири тъй мощно, че го разцепи на две. Тутакси роговете на цялата армия запяха в един глас и песента на Рохан избухна над полето като буря, отекваща гръмовно в планините.
Изведнъж кралят подвикна на Снежногрив и конят се хвърли напред. Зад него се люшна по вятъра Флага с бял кон на зелено поле, ала той го изпревари. Отзад тътнеха с копита конниците от свитата, но той си оставаше начело. Еомер препускаше и лудия бяг развяваше бялата опашка на шлема му, челната колона на първия еоред ревеше като пенлив прибой, ала никой не можеше да догони Теоден. Сякаш го бе обзело безумие или бойната ярост на прадедите вливаше нов огън в жилите му и той се носеше със Снежногрив като древен бог, както Ороме Велики, летял в младините на света към битката на Валарите. Платненото покривало се смъкна от златния му щит — и гледай ти! — щитът засия като слънце и тревата лумна в зелени пламъци под белите нозе на жребеца. Утро идеше, утро и морски вятър, мракът отстъпи, пълчищата на Мордор запищяха и ужас ги обзе, те бягаха и умираха, а гневни копита тъпчеха по тях. И тогава над цялата роханска армия избухна песен. Те пееха и косяха врага, опиянени от боя, и прекрасната, страховита песен летеше все напред към Града.