Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Повелителят на Назгулите тръгна напред. Извиси се пред пожарищата като огромна черна фигура, прераснала в необятна заплаха за отчаяните души. Напред, все напред яздеше Повелителят на Назгулите под арката, която враг не бе прекосявал до днес, и всички бягаха пред погледа му.
Всички освен един. Безмълвен и неподвижен на площада пред Портата чакаше Гандалф, яхнал Сенкогрив — Сенкогрив, който единствен сред волните коне на този свят устояваше на ужаса, без да помръдне, твърд като образ, изсечен в скалите на Рат Динен.
— Не можеш да влезеш тук — каза Гандалф и чудовищната сянка спря. — Върни се в бездната, подготвена за теб! Върни се! Проваляй се в нищото, което чака теб и твоя господар. Върви!
Черния конник отметна качулката си — и виж ти! — носеше кралска корона, ала не се виждаше глава да я крепи. Огнени светлинки блестяха между нея и мантията, раздиплена върху широките черни плещи. От невидимата уста долетя мъртвешки смях.
— Стар безумец! — изрече той. — Стар безумец! Сега е моят час. Нима не можеш да познаеш Смъртта дори като я видиш? Умри сега и проклинай напразно!
С тия думи той вдигна високо меча си и по острието пробягаха пламъци.
Гандалф не помръдна. И точно втози миг далече назад, някъде из дворовете на Града, пропя петел. Той кукуригаше пронизително и ясно, без да го е грижа за вълшебства и войни — просто приветствуваше утрото, идващо със зората в небето високо над сенките на смъртта. И сякаш в отговор, от далечните простори долетя друга песен. Рогове, рогове, рогове. Зовът им глухо отекваше из стръмнините на мрачния Миндолуин. Мощните рогове на Севера свиреха бясно. Най-сетне Рохан пристигаше.
ГЛАВА 5
ПОХОДЪТ НА РОХИРИМИТЕ
Беше тъмно и Мери не виждаше нищо, както бе легнал на земята, омотан в одеяло, ала макар нощта да бе душна и безветрена, невидимите дървета наоколо тихо въздишаха. Надигна глава. Отново го чу — сякаш тъпани биеха глухо из гористите хълмове и планинските плата. Думтенето прекъсваше внезапно, сетне отново подхващаше на друго място — ту по-близко, ту по-далече. Мери се запита дали и стражата го чува. Не можеше да ги види, но знаеше, че наоколо са отрядите на Рохиримите. Усещаше мириса на конете в мрака, чуваше как се въртят и тихо потропват с копита по килима от борови иглички. Армията бе спряла на стан в боровите гори, струпани около сигналния връх Ейленах — висок хълм, издигнат над Друаданския лес, край който минаваше широкият път през Източен Анориен. Колкото и да бе изморен, Мери не можеше да заспи. Вече четири дни препускаше и неспирно прииждащият здрач бавно бе натежал в сърцето му. Започваше да се пита трябвало ли е толкова да настоява да дойде, когато имаше всячески поводи и дори заповед на господаря си да остане в Едорас. Питаше се също дали старият крал знае, че е нарушил заповедта и дали се гневи. Може би не. Изглежда, имаше някакво споразумение между Храброшлем и Елфошлем, маршалът, който командуваше техния еоред. Той и хората му не обръщаха внимание на Мери и се правеха, че не чуват, щом заговореше. Все едно, че беше торба от багажа на Храброшлем. А младежът не беше весел спътник — не разговаряше с никого. Мери се чувствуваше дребен, нежелан и самотен. Дошло бе времето на тревогата и над армията надвисваше опасност. По-малко от един ден път ги делеше от външните стени на Минас Тирит, обграждащи градските поля. Напред потеглиха съгледвачи. Някои не се завърнаха. Други долетяха назад с вестта, че пътят е затворен. Вражески пълчища лагеруваха край него на три мили западно от Амон Дин, част от тях вече напредваше по шосето и беше само на три левги оттук. Из горите и полята край пътя вилнееха орки. Кралят и Еомер се съвещаваха в нощните часове.
Мери бе закопнял да побъбри с някого и си мислеше за Пипин. Но това само усилваше безпокойството му. Горкият Пипин, затворен в огромния каменен град, самотен и уплашен. Ех, защо Мери не беше снажен Конник като Еомер, та да засвири с рог или да даде някакъв сигнал и да препусне на помощ! Седна и се заслуша в тъпаните, които биеха отново и много по-близо. След малко чу разговор на тихи гласове и зърна сред дърветата мътните светлинки на прикрити фенери. Наоколо хората неуверено се раздвижваха из мрака.
Една снажна фигура се извиси отгоре и се препъна в него, ругаейки дървесните корени. Позна гласа на маршала Елфошлем.
— Не съм корен, сър — обади се той, — нито торба, а болезнено подритнат хобит. Най-малкото извинение ще бъде да ми кажете какво се готви.
— Какво ти готвене, на крака не можем да стоим в тоя дяволски мрак — отвърна Елфошлем. — Но господарят е заръчал да се приготвим — може да получим заповед за внезапен поход.