Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Неколцина мъже вдигнаха краля и от плащове и пречупени копия направиха носилка за сетния му път към Града, други внимателно поеха Еовин и я понесоха подир него. Но засега не можеха да отнесат бойците от кралската свита — седмина рицари бяха загинали тук начело с командира си Деорвине. Положиха ги настрани от враговете и гнусния звяр, после забиха наоколо копия. А когато всичко свърши, завърнаха се и изгориха на клада трупа на чудовището, ала за Снежногрив издълбаха гроб и положиха отгоре камък с изсечен надпис на езиците на Гондор и Пределите:
Никога не повехна тревата над гроба на Снежногрив, но там, където изгориха звяра, земята завинаги остана безплодна и черна.
Без повече да се интересува от сражението, Мери бавно и скръбно закрачи след погребалното шествие. Мъчеха го умора и болка, крайниците му трепереха като в треска. Откъм Морето долетя порой, сякаш целият свят ридаеше за Теоден и Еовин, гасейки със сиви сълзи пожарищата из Града. Скоро през мъглата се показа гондорска колесница. Имрахил, Принц на Дол Амрот, наближи и дръпна юздите пред тях.
— Какъв товар носите, рохански мъже? — провикна се той.
— Теоден крал — отвърнаха те. — Мъртъв е. Но Еомер крал препуска в боя — ще го познаете по развяната грива на шлема.
Тогава принцът слезе от коня и коленичи пред смъртното ложе да почете краля и великата му храброст, сълзи се стичаха по лицето му. Когато се изправи, погледна Еовин и изумен изрече:
— Не е ли жена това? Нима жените на Рохиримите ни се притичат на помощ в битката?
— Не! Една е само — отвърнаха околните. — Лейди Еовин, сестра на Еомер; до този час не знаехме, че е препускала с войската, и безмерно скърбим.
Виждайки колко е красива, макар лицето й да бе бледо и хладно, принцът стисна ръката й и се приведе да я погледне отблизо.
— Мъже рохански! — възкликна той. — Няма ли изцелители сред вас? Тя е ранена, смъртно може би, ала ми се струва, че още диша.
Той приближи излъскания си налакътник към хладните устни и — гледай ти! — металът се замъгли едва забележимо.
— Не губете нито миг — каза той и прати бърз конник към Града да дири помощ. Поклони се пред падналите, сбогува се с тях и препусна към битката.
Яростни сражения забушуваха из Пеленорските поля и оръжеен звън се издигна на възбог, смесен с виковете на хора и конско цвилене. Рогове свиреха, деряха се тръби, ревяха подкарани към боя мумаци. Под южните стени на Града гондорската пехота връхлетя срещу моргулските легиони, които още удържаха позициите си. А на изток в помощ на Еомер препуснаха конници — Хурин Високи, Пазител на ключовете и Владетел на Лосарнах, Хирлуин от Зелените хълмове и Принц Имрахил Прекрасни със своите рицари.
Пристигнаха тъкмо навреме; съдбата се бе обърнала против Еомер, а яростта предателски го бе заслепила. Мощният гняв на атаката му бе разбил напълно челните вражески отряди и множество Конници се бяха вклинили в редиците на Южняците, посичайки кавалерия и пехота. Ала където дойдеха мумаците, конете не смееха да продължат и бягаха настрани, огромните чудовища оставаха извън боя и стърчаха като отбранителни кули, а Харадримите се струпваха около тях. И ако в началото на набега Рохиримите бяха тройно по-малко от Харадримите, скоро положението им стана още по-лошо; откъм Осгилиат в полята нахлуваха нови сили. Там се бяха събрали и чакаха сигнала на Капитана си да плячкосат Града и да изтребят всичко живо в Гондор. Сега Капитанът бе загинал, ала заместникът му Готмог ги хвърли в боя; безброй бяха те — диваци от изтока с тежки секири и варяги от Ханд, Южняци в алени одежди и черни мъже от Далечен Харад, същински троли с бели очи и червени езици. Някои се втурнаха подир Рохиримите, други поеха на запад да задържат войската на Гондор и да й попречат да се съедини с Рохан.
Беше средата на утрото, мощен вятър бе подгонил пороя на север и огряваше слънце, а съдбата тъкмо се обръщаше против надеждата на Гондор, когато горе из Града проехтя нов вик. През избистрения въздух съгледвачите по стените виждаха отдалеч нова страховита гледка и последната надежда ги напускаше.
След завоя край Харлонд много левги от течението на Андуин се виждаха от Града и зорките наблюдатели можеха да забележат всеки приближаващ кораб. Гледайки натам, те крещяха от отчаяние; бяха съзрели цял флот, понесен от вятъра по искрящите вълни — дромунди и тежки кораби с множество гребла и издути черни платна.