Скълдъгъри Плезънт [bg]

— Под земите на Гордън се намира плетеница от тунели и пещери, които продължават с мили във всички посоки. Смъртоносен капан, дори за най-могъщия магьосник.

— Защо?

— В тези пещери бродят създания, хранещи се с магия. Това би било най-безопасното място за Скиптъра. Трябваше да се досетя по-рано.

Свят на магия и чудеса, право под къщата на Гордън, а Стефани никога не бе разбрала за него. Частичка по частичка тя започна да осъзнава колко близо до нея е била магията през целия й живот, ако е знаела накъде да погледне. Чувството бе много странно — но какво я бе предупредил Скълдъгъри преди да влязат в Убежището? По-добре свиквай с това усещане.

Скълдъгъри затвори кутията с шепа и капакът й се намести обратно, скривайки Ехо-камъка.

— Може би Ойсин има още информация — каза Стефани. — Колко време се презарежда този камък?

— Около година.

— О… Ами, добре тогава, май не можем да чакаме толкова. И все пак, кой знае какво още би могъл да сподели с хората? Сигурна съм, че информацията би била безценна за онези, нали знаеш, които ги интересува историята. Историците, един вид.

— Всъщност не можем да кажем на никого, че сме били тук.

— Можеш да кажеш на Гастли. Със сигурност ще ти прости нарушението, ако му кажеш какво сме открили.

— Едва ли. Това тук е семейната му стая. Свещено помещение. Да сме тук е направо непростимо.

— Какво? Ти каза, че това е някакво мазе. Нищо не каза за никаква свещеност.

— Сега знаеш, защо трудно печеля приятели.

Скълдъгъри остави кутията на мястото й. Стефани не откъсваше поглед от него.

— Това някаква проява на неуважение ли е? Като да стъпиш на нечий гроб?

— Малко по-лошо от това. По-скоро е, като да изровиш мъртвеца, да го преджобиш и след това да му стъпиш на гроба. Малко повече от неуважително.

— Тогава, да — виждам защо трудно печелиш приятели.

Скълдъгъри махна с ръка и свещите в стаята угаснаха, потапяйки двамата в мрак. Стефани отвори вратата и се огледа. Коридорът бе дълъг, тих и празен. Излязоха.

Промъкнаха се по същия път, по който бяха дошли. Бързо се изнизаха през галерията. Най-трудно им беше на ъглите, все очакваха да се сблъскат с някой вампир. Почти бяха стигнали главната зала, когато Скълдъгъри вдигна ръка предупредително.

Пред тях, в средата на коридора, клечеше вампир.

Стефани спря да диша. Той стоеше с гръб и двамата тръгнаха обратно, без да издават звук. Тъкмо завиваха, когато Стефани видя нещо с ъгълчето на окото си. Стисна ръката на Скълдъгъри.

Другият вампир наближаваше от противоположната посока.

Приклекнаха зад една мраморна колона, приклещени. От другата страна на коридора висока арка водеше към друга част от галерията, но Стефани бе сигурна, че дори да прекосят незабелязано, отново ще са в капан. Единственият път навън беше към главната зала и ремъците, но шансовете им да стигнат до там невредими намаляваха с всяка секунда. Скълдъгъри разполагаше със способностите си и пистолета, но по-рано не беше много сигурен, че може да се справи с едно от създанията, камо ли с две.