Скълдъгъри Плезънт [bg]

Той се освободи от ремъците и след няколко мига й направи жест да слезе при него. Тя се ухили и с дистанционното върна ремъците на покрива, закопча се и се спусна.

— Предполагам, че малко помощ ще ми е от полза — призна детективът, когато тя застана до него.

Галерията бе голяма, просторна и бяла. Част от стените представляваха огромни стъклени витрини. Картини и скулптури пълнеха главната зала, умело подредени, тъй че мястото не изглеждаше нито претъпкано, нито празно.

Те се придвижиха до двукрилата врата и се заслушаха внимателно. Скълдъгъри открехна едното крило, надникна от другата страна и кимна на Стефани. Запристъпваха на пръсти през прага. Тръгнаха по белите коридори, взимаха завои и минаваха под високи арки. Скълдъгъри често поглеждаше през прозорците — навън падаше нощта.

Стигнаха до малка ниша, встрани от главното кръстовище на галерията. В нишата имаше тежка дървена врата, защитена от стоманена решетка. Скълдъгъри прошепна на момичето да се оглежда и приближи вратата, вадейки нещо от джоба си.

Стефани остана на място, взряна в сгъстяващия се здрач. Хвърли поглед на Скълдъгъри, докато той се бореше с ключалката. Прозорецът до нея угасна — слънцето бе залязло.

Чу стъпки и се отдръпна назад. Мъжът в син комбинезон тъкмо бе свил иззад ъгъла, в далечния край на техния коридор. Вървеше бавно, като всеки друг пазач, който бе виждала. Като на рутинна обиколка, незаинтересуван, дори отегчен. Усети как Скълдъгъри се промъква зад нея, но не се обърна и не каза нищо.

Пазачът стисна корема си е ръце и се сви от болка. На Стефани й се щеше да е по-близо. Искаше да види кучешките му зъби, докато растат. Мъжът се изправи и се огъна назад, а пукотът на костите му отекна през коридора. След това стисна косата си и смъкна кожата си.

Стефани сподави вик. С едно плавно движение той бе махнал всичко — коса, кожа, дрехи — отдолу бе блед и плешив, с големи черни очи. Движеше се като котка, докато се измъкваше от останките на човешката си форма. Вече нямаше нужда да е по-близо, за да вижда кучешките му зъби — големи, остри и ужасяващи. Чувстваше се напълно доволна да ги наблюдава от разстояние. Това не бяха вампирите от телевизията: сексапилни, с дълги палта и тъмни очила. Това бяха животни.

Стефани усети ръката на Скълдъгъри на рамото си и той я дръпна в нишата, точно преди вампира да погледне към тях. Той се отдалечи надолу по коридора в търсене на плячка.