Скълдъгъри Плезънт [bg]

— Кое от двете?

— Откъде да знам? Сянката е зад него, значи може да е сутрин.

— Значи гледаш картина на човек, посягащ към Скиптъра и виждаш всичко, а слънцето е и над него, и пред него — той се намира едновременно в настоящето и миналото.

— Предполагам. Какво общо има това с кутията-пъзел?

— Кой е художникът?

Стефани погледна в долния ъгъл.

— Не знам. Има само герб — леопард и кръстосани мечове.

Скълдъгъри поднесе кутията пред лицето й — от долната й страна бяха издълбани леопард и кръстосани мечове.

— Добре. — Стефани се изправи. — Приключихме с играта на отгатване.

— Тази картина ни казва, че художникът или семейството му може да ни предоставят поглед в миналото, а това ние, професионалистите, наричаме улика. Уликата е част от загадката, а всяка загадка е пъзел. В ръцете си държа кутия-пъзел.

Пръстите на Скълдъгъри затанцуваха по повърхността на кутията и той доближи лице до нея. Натисна две от срещуположните й стени с длани и ги завъртя едва доловимо, докато нещо вътре не прещрака. Разнесе се бръмчене като от електрическа самобръсначка, върхът на кутията се отвори и разкри син скъпоценен камък.

— А… — каза Скълдъгъри.

На Стефани камъка й се струваше малко по-голям от топка за голф.

— Какво? Какво е това?

— Ехо-камък. Много рядък. Обикновено се използва от умиращи хора. Слагат камъка до леглото си за три нощи и за това време той попива спомените и личностите им. Подарява се на близките на починал, за да уталожи тъгата им или за да отговаря на незададени приживе въпроси.

— Как работи?

— Не съм напълно сигурен. Никога не съм виждал такъв камък отблизо. — Детективът постави пръст върху камъка, който веднага засия. Когато проговори, Скълдъгъри звучеше много доволен от себе си: — Я виж ти! Толкова съм гениален!

— Ама ти просто го докосна.

— Но си оставам гений, Стефани.

Момичето въздъхна.

Няколко мига се процедиха в тишината и след това пред тях от нищото се материализира възрастен мъж. Стефани се препъна назад. Той носеше роба и очите му излъчваха доброта.

— Не се страхувайте. Няма да ви нараня, млада госпожице. Тук съм да отговарям на въпроси и да ви дам каквато информация търсите във вашите… — Гласът му заглъхна, когато погледна Скълдъгъри. — Майчице!… Вие сте скелет.

— Такъв съм.

— В целия си живот не съм… не буквално разбира се, тъй като не съм жив отдавна. Но скелет, при това говорещ!

— Впечатляващ съм си. Кой сте вие?

— Името ми е Ойсин и съм тук да отговоря на въпросите ви.

— Това е чудесно, защото търсим някои отговори.

— Как успяхте? — попита Ойсин.

— Моля?

— Как успяхте да станете скелет? Не съм виждал подобно заклинание.