Скълдъгъри Плезънт [bg]

— О! О кей! — За всеки случай Стефани продължи да говори тихо.

Започнаха търсенето. Някои книги разказваха легендите на Древните, други се отнасяха до тях, но бяха по-аналитични и практически ориентирани, а някои бяха написани на език, който Стефани не познаваше. Страниците на няколко от тях пък бяха празни, но Скълдъгъри очевидно можеше да прочете нещо в тях, макар и да сподели, че не е видял нищо интересно.

Стефани започна да рови сред няколко картини, опрени до стената. На повечето от тях някакви хора държаха Скиптъра вдигнат високо, придали си героичен вид. Картините паднаха на земята и тя се наведе да ги вдигне. Картината точно пред нея й бе позната от книгата в колата на Скълдъгъри — мъж, заслонил очи срещу сияйния Скиптър, докато посяга към него. Това тук бе оригиналът, не умалената репродукция в книгата. Тя изостави картините и се приближи до бронята, забелязвайки щита и мечката, издълбани в метала.

— Фамилен герб? — попита тя.

— Моля? — Скълдъгъри надигна глава от няколкото дебели тома, в които се беше заровил. — О, да. Нямаме право да пазим фамилните си имена, така че тези гербове са единствената ни връзка е предците ни.

— Ти имаш ли герб?

Скълдъгъри се поколеба.

— Имах. Вече нямам.

— Защо?

— Твърде много питаш.

— Когато порасна, искам да стана детектив като теб.

Той постоя неподвижно, вперил очни кухини в нея. След това се засмя.

— Със сигурност споделяш склонността ми да викаш Каин.

— Какво да викам?

— Стар израз, библейски. Значи да си създаваш неприятности.

— Защо тогава не използваш „да си създаваш неприятности“? Защо винаги използваш тези изрази, които не познавам?

— Трябва да четеш повече!

— Чета достатъчно. Трябва повече да излизам.

Скълдъгъри извади на светлината малка кутийка, заобръща я в ръце, разглеждайки я от всеки ъгъл.

— Това какво е?

— Кутия-пъзел.

— Не може ли да си играеш с нея някой друг път?

— Целта на една такава кутия, нейният резон детр, е да бъде решена.

— Какъв резил?

— Резон детр. Причина за съществуване.

— Ето пак. Защо просто не използваш причина за съществуване? Защо все усложняваш нещата?

— Искам да кажа, че да оставиш кутия-пъзел нерешена е като да оставиш някоя песен неизпята. По-добре да не съществува.

— Във вестника на баща ми всеки ден има кръстословица. Всеки път я започва, дотяга му и си измисля някакви думи, с които да запълни празните квадратчета, и накрая я изоставя. Ще ти дам всички вестници от къщи, ако оставиш тази кутия и продължиш да търсиш.

— Отказах се да търся.

Тя го зяпна.

— А казват, че моето поколение не можело да се концентрира.