Войните ги започват неудачниците [bg]

— А аз какво казвам! — зарадва се Секирата и злобно погледна Шибзича. — Ще го намеря!

— Ще го намериш? — повтори магьосникът. — И какво ще направиш?

Фюрерът на Шибзичите злобно се изсмя.

— Чук!

— Фа, Любомир!

— Как мислиш, — поинтересува се магьосникът, — един наемник ще рискува ли живота си заради плячката?

— Наемник? Чел? — едноокият поклати глава. — Няма.

— Значи, ако е ранен, той най-вероятно ще отиде при лекар?

— Абсолютно!

— Добре. — Любомир отново отпи от чая. — Изгубихме го на края на Ленински проспект. На къде може да е тръгнал?

— Където си иска, — махна с ръка Секирата. — Кой ги знае тия чели!

— Само при ерлийците — Чукът презрително плю на пода, — няма къфе фругафе.

— Защо? — избухна Дуричът.

— Успокой се! — Любомир премести погледа на огромните си яркозелени очи на Шибзича. — Защо?

— Първо, ерлийците ще го вфигнат на крака най-бързо. Скъпо, естествено, но ако плаща Тъмният Фвор, може фа си го позволи, — разумно отговори едноокият, — второ, всеки челски фоктор вефнага ще го изфафе на полицията. Той е с огнестрелна рана! — Шибзичът отново плю и се обърна към съперника си: — Ако, разбира се, те фействително са го ранили.

Секирата заръмжа.

— Добре — Тихият глас на Любомир мигновено успокои Дурича. — Чук, Кортес е за теб. Намери го, ако щеш под земята. Ако трябва, събори тоя манастир, но намери Кортес или Амулета. Разбра ли?

— Разбрах! — наду се Шибзичът, доволен от възможността да се отличи.

— Хубаво, че си разбрал, — магьосникът остави чашата на масата, — и престани да плюеш в кабинета ми, тук не ти е обор.

— Извинявай, Любомир, — смути се фюрерът. — Навик.

Дуричът злорадо се изсмя.

— Секира, — обърна се към него Любомир, — твоята задача е по-сложна.

Младият фюрер се стегна.

— Започвам да подслушвам Цитаделата, — тихо произнесе магьосникът.

— Това е невъзможно, — слисано избъбри Чукът.

— Самозабравяш се, — скромно, но хладно отбеляза Любомир. — Секира, приготви отряд бойци и бъди готов. Ако Кортес се свърже с навите, ще отидеш да го хванеш.

— Ами… Любомир — Дуричът не схващаше особено бързо, — тоест, ако навите тръгнат на срещата, да ги проследим и да ги очистим?

— Какво те притеснява? — леко заплашително попита магьосникът.

— Да убиеш нав…

— Въпреки широко разпространеното мнение, че навите са безсмъртни, — изморено произнесе Любомир, — всъщност въобще не е така. Те наистина практически не боледуват, раните им зарастват много бързо, но…

Магьосникът стана от креслото, заобиколи масата и застана пред Червените Шапки.

— Псор!

Дребният слуга веднага подаде на господаря си малка резбована кутия.