Кестеновия човек [bg]

Глава 37

Вратата към класната стая на Густав беше широко отворена, но вътре нямаше никой. Стийн пристъпва бързо, и благодари на съдбата, че в тоя момент вървят уроци, в противен случай, той нямаше да успее да избегне любопитните погледи. Минавайки покрай шумните подготвителни класове, той се опитва да не забелязва орнаментите под формата на клони, оголени през есента и кестеновите животни. Той помни неотдавнашното посещение на полицията като кошмар. Пръстови отпечатъци. Чувствата се събудиха, когато смисълът от казаното, достигна до него. Възродена надежда, смесена с усещане за пълно объркване. Колко пъти той и Роза бяха минали през това, колко пъти са се налагаше да се връщат в самото начало на тази история — просто не очаквали такъв обрат. Тогава те си казаха помежду си, че това вече се беше случило и за доброто на Густав, трябва да се опитат да бъдат силни и да могат да приемат адекватно мъчителните катаклизми, които винаги ще се появяват със спомена за дъщеря им. Независимо от обстоятелствата, при които това ще се случи. И решиха, че независимо от всичко, те трябва да продължат напред и въпреки че, Стийн сякаш усеща кестеновите фигури зад гърба си, завивайки в посока на общото помещение, и си дава твърда дума да не обръща внимание.

Изведнъж спира. Той не разбира веднага, че съучениците на Кристин изнасят урок в общата стая, защото не ги е виждал отдавна. Лицата им обаче са познати.

Те седят спокойно на белите маси, върху кафявия килим и работят в групи. И щом един от учениците вдигна очи към Стийн, веднага очите на всички останали се насочват към него. Но никой не казва и дума. Объркан за момент, той е на път да продължи.

— Здравейте!

Стивън се обръща в посока на момичето, което седи само до масата до него, с три малки купчини учебници, и разпознава Матилда. Тя е пораснала. Станала по-сериозна. Облечена в черно. Любезно му се усмихва и пита:

— Густав ли търсите?

— Да.

Той я е срещал хиляди пъти, защото е идвала в тяхната къща толкова често, че разговорът с нея е почти толкова естествен, колкото и с дъщеря му, но сега той се мъчи да намери думи.

— Класът му неотдавна тръгна, и вероятно скоро ще се върне.

— Благодаря. Знаете ли къде отидоха?

— Не.

Стийн поглежда часовника си, въпреки че знае колко е часът.

— Е, ще го изчакам в колата.

— Как сте?

Стийн поглежда Матилда и се опитва да се усмихне. Тя му зададе един от най-опасните въпроси; той обаче толкова често го е чувал, и знае: главното е да се отговори веднага.

— Добре. Много работа, но това е за добро. Ами ти?

Тя кима и също се опитва да се усмихне, но изглежда тъжна.

— Много съжалявам, че не съм идвала отдавна…

— Не се притеснявай, при нас всичко е прекрасно.

— Здрасти, Стийн. Мога ли да помогна с нещо?